Даниъл Силва - Предателят

Габриел застана в предната част на стаята и огледа лицата пред себе си. На тях видя само гняв и решителност. Същите тези мъже и жени бяха провели едни от най-дръзките и опасни операции в историята на Службата. В този момент никой не се съмняваше в способността им да открият Киара и да я върнат у дома. Ако се проваляха по някаква причина, тогава щяха да леят сълзи. Но не и сега. Не и пред Габриел.

Той стоеше мълчаливо пред тях, като погледът му бавно се местеше от една стена на друга, обхождайки снимките на мъртвите: Халед ал Халифа, Ахмед бен Шафик, Зизи ал Бакари, Юсуф Рамадан… Разбира се, имаше много повече, толкова, че не можеше да си ги спомни. Всички те бяха убийци и всеки от тях заслужаваше смъртната присъда, изпълнена от Алон. Трябваше да убие и Иван. Сега той бе заловил съпругата му. Независимо от изхода, Харков щеше да прекара остатъка от живота си като преследван човек. Същото очакваше и всеки, който, макар и слабо, бе свързан със случая. Те нямаха шанс да оцелеят. Алон щеше да ги открие всичките, независимо колко време щеше да му отнеме. И щеше да убие всекиго от тях.

Обаче засега наказанието на виновните трябваше да почака. Единственото важно нещо бе откриването на Киара. Щяха да започнат издирването, като намерят мъжа, който бе планирал и извършил отвличането й. Мъжа, който се бе представил на Ирина Булганова като Анатолий, приятел на Виктор Орлов. Мъжа, който току-що бе допуснал най-голямата грешка в професионалната си кариера. Сега Габриел закачи снимката му сред галерията от мъртъвци. После разказа неговата история на екипа си.

Недалеч от булевард „Цар Саул“ има паметник. Той е посветен на хората, които са служили тайно и са загинали. Издялан е от гладък пясъчник и има формата на мозък, защото основоположниците на Израел вярвали, че само умът ще опази страната им от онези, които искат да я разрушат. Върху стените на паметника са издълбани имената на загиналите и датата на смъртта им. Другите подробности от живота и кариерата им са заключени в Архива. Там са почетени над петстотин офицери от различните израелски служби. Седемдесет и пет са от Службата. В следващите дни щяха да бъдат добавени още две имена — двама добри младежи бяха загинали заради това, че Габриел се бе опитал да спази едно свое обещание.

— Киара Дзоли — каза той — няма да бъде третото име.

Сега италианската полиция полагаше неимоверни усилия да я намери. Със спокоен и безстрастен глас Алон заяви, че тези усилия ще бъдат безрезултатни. По всяка вероятност Киара е била изведена от територията на Италия още преди да е започнало издирването й. В този момент тя можеше да е навсякъде. Можеше да е на път на изток през бившите земи на Съветската империя, които руснаците наричаха „близката чужбина“. Или вече бе някъде в Русия.

— Или може изобщо да не е в Русия — добави Габриел. — Иван контролира една от най-големите компании за корабни и самолетни превози. Той има възможност да скрие Киара навсякъде по света. Има възможност да я мести до безкрайност.

Това означаваше, че Харков има нечестно предимство. Но те също разполагаха със средства. Иван не беше отвлякъл Киара само за да я убие. Със сигурност той искаше нещо друго. Това им даваше време и пространство за маневриране.

— Не много време — вметна Габриел. — И много малко пространство.

За начало щяха да се опитат да открият мъжа, когото Харков бе използвал като инструмент за отмъщение. Засега той бе само като леки щрихи на иначе бяло платно. Те щяха да допълнят картината. Този мъж не се бе материализирал от въздуха. Той имаше име и минало. Имаше семейство. Живееше някъде. Той съществуваше. Всичко около него подсказваше, че е бивш служител на КГБ, специализиран в намирането на хора, които не искат да бъдат открити. Човек, който можеше да направи хора да изчезнат безследно. Човек, който сега работеше за богати руснаци като Иван Харков.

Такъв човек не живее във вакуум. Той със сигурност бе познат на хора, които искат да се възползват от услугите му. Те щяха да намерят такъв човек. И щяха да започнат търсенето си в града, където случаят бе започнал: руския град, наричан понякога Лондон.

Макар че нямаше как да го знае, Габриел бе прав поне за едно нещо: Киара не бе останала дълго на територията на Италия. В действителност само часове след отвличането й тя бе откарана на изток през страната до едно рибарско село в областта Марке. Там бе качена на борда на рибарски кораб, който излезе в открито море уж за нощен риболов в Адриатическо море. В два часа и петнайсет минути, когато полицаите от държавната полиция застанаха на пост по италианските гранични пунктове, тя бе прехвърлена на частна яхта, наречена „Анастасия“. До зори яхтата бе стигнала до едно тихо пристанище на брега на Черна гора — извоювалата наскоро своята независимост бивша югославска република, която сега подслоняваше хиляди руски имигранти и бе важна база за операциите на руската мафия. Киара не остана дълго и в тази страна. В средата на сутринта, когато самолетът на Габриел кацаше на летище „Бен Гурион“, тя бе качена на транспортен самолет на едно летище край столицата на Черна гора. Според бордовите документи, самолетът бе собственост на търговска компания със седалище на Бахамите, наречена „Луко Транс“. Обаче в тях не бе отбелязано, че „Луко Транс“ всъщност е фасада на корпорация, ръководена не от някой друг, а от Иван Харков. Не че това щеше да има значение за черногорските митнически служители. Подкупът, който те получиха, за да не проверяват самолета и неговия товар, надвишаваше тройно месечните им заплати.