Даниъл Силва - Предателят

— Тази вечер загубихме две момчета в Италия — отговори Шамрон. — И съпругата на Габриел е изчезнала.

Икономката Маргерита бе направила откритието. По-късно, при разпита от страна на италианските власти, тя щеше да определи времето на около двадесет и два часа и пет минути, макар да призна, че не е погледнала часовника си. По една случайност времето съвпадна доста точно с регистъра на обажданията на мобилния й телефон, който показа, че първото й позвъняване е било в 22,07 часа. Времето съответстваше и на действията й през онази нощ. Няколко свидетели щяха да си спомнят, че са я видели да напуска едно кафене в Амелия точно в 21,50 часа, което й оставяше предостатъчно време да се придвижи до Вила дей Фиори с малкия си градски скутер.

Първият признак за някакъв проблем, каза тя, било присъствието на автомобил пред външната порта. Колата — фиат седан — била паркирана сякаш от пияница, с предницата до едно дърво и загасени фарове. Маргерита каза на полицията, че си е помислила, че автомобилът е изоставен или е претърпял леко произшествие. Вместо да се приближи до колата, тя първо я осветила с фара на скутера. Тогава забелязала счупените прозорци и парченцата стъкло, разпилени като кристали по земята. Освен това си дала сметка, че колата й изглежда позната. Тя принадлежала на двамата приятели на реставратора — младите мъже със странни имена, които говорели на непознат за нея език. Икономката каза на полицията, че изобщо не била повярвала на тяхната история. Баща й бил войник, добави, и тя можела да познае двама охранители, когато ги види. Като слязла от скутера, икономката се втурнала към автомобила да види дали някой не е ранен. Това, което открила, очевидно не било пътно произшествие. Двамата мъже били простреляни много пъти и били потънали в кръв.

Въпреки че Маргерита бе първата, разпитана от полицаите, тя в действителност не беше тази, която ги бе повикала. Както останалите членове на персонала, икономката бе получила стриктни нареждания какво да прави в случай на инцидент, свързан със съпругата на реставратора. Тя трябваше да позвъни на граф Гаспари — отсъстващия собственик на вилата — и първо да информира него. Което и бе направила в 22,07 часа. Графът бе побързал да позвъни на монсеньор Луиджи Донати — личния секретар на негово Светейшество папа Павел VII, а Донати се бе свързал с Ватиканската служба за сигурност. След двайсет минути екипи на държавната полиция и на карабинерите бяха пристигнали пред входа на вилата и бяха отцепили района. Не можейки да открият ключа на автомобила, полицаите бяха разбили багажника. Вътре бяха открили три куфара — единия, пълен с дамски вещи — и дамска чанта. Командващият офицер бързо бе предположил, че местопрестъплението представлява повече от обикновено двойно убийство. Изглежда, в колата бе имало и жена. А сега тази жена бе изчезнала.

Без да знаят полицаите на местопрестъплението, от Ватикана тайно бяха позвънили на работодателите на жената в Тел Авив. Офицерът, приел обаждането, незабавно позвъни на Узи Навот, който в момента пътуваше към дома си в предградието на Тел Авив Петах Тиква. Той направи рязък обратен завой и се понесе с опасна скорост пак към Тел Авив. Докато пътуваше, Узи проведе три телефонни разговора от безопасния си телефон: единия с Ейдриън Картър в Лангли, втория с директора на Службата и третия — с мемунех , върховния шеф.

Колкото до Габриел, той нямаше никаква представа за бурята, която се завихряше около него. Всъщност, докато в същия момент Шамрон събуждаше от сън министър-председателя, той правеше всичко възможно да успокои обезумялата Елена Харкова. Двете й деца — Анна и Николай, спокойно си играеха в съседната стая, нищо неподозиращи за онова, което току-що бе станало известно. Какво точно си казаха Елена и Алон, така и не се разбра. Малко след това те излязоха заедно от вилата — Харкова бе обляна в сълзи, а Габриел, запазил стоически спокойствие, бе преметнал през рамо чантата с багажа си. Докато пристигне на регионалното летище Адирондак, самолетът му бе зареден с гориво и готов за излитане. Той го откара директно до Военновъздушната база „Андрюс“, където втори самолет „Гълфстрийм G-500“ чакаше да го отведе у дома. По-късно екипажът щеше да докладва, че по време на десетчасовия полет Алон не е ял и пил нищо и не е казал нито една дума. Само седял на мястото си като статуя и гледал през прозореца в мрака.