Даниъл Силва - Предателят

— Новият ни премиер дълги години бе твой почитател. Същото не може да се каже за чувствата му към настоящия директор на Службата. Двамата с Амос са служили за кратко в Аман — израелското военно разузнаване. Омразата им е била взаимна и продължава и до ден днешен. Амос няма да оцелее дълго на този пост. Миналата седмица, по време на неофициална вечеря, министър-председателят ме попита кой искам да бъде следващият шеф на Службата. Естествено казах му твоето име.

— Достатъчно ясно дадох да се разбере, че не се интересувам от тази работа.

— Чувал съм и преди тази реч. Става досадна. Или по-точно казано, не отразява настоящата действителност. Държавата ни е изправена пред заплаха, която няма аналог в историята й. Ако не си забелязал, точно сега не сме много популярни. А иранската заплаха означава още по-голяма нестабилност и потенциално насилие в целия регион. Какво смяташ да правиш, Габриел? Да си седиш във фермата в Италия и да реставрираш картини за папата?

— Да.

— Това не е реалистично.

— Може би не и за теб, Ари, но точно това възнамерявам да правя. Дадох живота си за Службата. Изгубих сина си. Изгубих съпругата си. Пролях кръвта на други хора, както и моята. Приключих. Кажи на премиера да избере някого другиго.

— Той се нуждае от теб. Страната ни се нуждае от теб.

— Малко преувеличи, не мислиш ли?

— Не, просто бях искрен. Страната ни е изгубила вяра в потенциала на своите лидери. Обществото ни започва да се дразни. Хората се нуждаят от някой, на когото могат да вярват. Някой, на когото могат да се доверят. Някой безупречен.

— Аз бях убиец. Въобще не съм безупречен.

— Беше боец на тайния фронт. Даде справедливост на онези, които не могат сами да я потърсят.

— И през това време изгубих всичко. Едва и сам не загинах.

— Но животът ти бе реставриран точно като някоя от твоите картини. Имаш Киара. Кой знае? Може би скоро ще имаш друго дете.

— Има ли нещо, което трябва да знам, Ари?

Запалката на Шамрон отново проблесна. Следващите му думи бяха казани не на Алон, а на осветения купол на „Сакре Кьор“.

— Върни се у дома, Габриел. Поеми ръководството на Службата. За това си роден. Бъдещето ти е било предопределено, когато майка ти те е нарекла Габриел.

— Каза същото, когато ме вербува за операцията „Божи гняв“.

— Така ли? — Стареца се усмихна слабо при спомена. — Нищо чудно, че тогава ми отговори с „да“.

Шамрон бе намеквал за този сценарий години наред, но никога преди не бе го заявявал толкова недвусмислено. Габриел знаеше твърде добре как ще прекара остатъка от живота си, ако бъде достатъчно глупав да приеме предложението. Не трябваше да търси друг пример освен човека, стоящ пред него. Ръководенето на Службата бе съсипало здравето на Ари и бе опустошило семейството му. Страната гледаше на него като на национално богатство, но що се отнася до децата му, той бе бащата, който никога не бе бил при тях. Бащата, който бе пропускал рождени дни и годишнини. Бащата, който бе пътувал в бронирани коли, заобиколен от въоръжени мъже. Това не бе животът, който Габриел искаше, нито възнамеряваше да наложи на любимите си хора.

Ала да каже това на Шамрон сега не беше алтернатива. По-добре да му остави малка надежда и да използва положението в своя полза. Ари щеше да разбере това. Той щеше да направи същото, ако ролите им бяха разменени.

— С колко време ще разполагам, преди да поема ръководството?

— Това означава ли, че ще приемеш работата?

— Не, означава, че ще обмисля предложението… при две условия.

— Не обичам ултиматумите. ООП научиха това по трудния начин.

— Искаш ли да чуеш условията ми?

— Ако настояваш.

— Първото е да довърша картината.

Шамрон затвори очи и кимна в знак на съгласие.

— А второто?

— Ще изведа Григорий Булганов от Русия, преди Иван да го убие.

— Опасявах се, че ще кажеш това. — Ари си дръпна за последно от цигарата и бавно я остави в пепелника. — Виж дали има някакво кафе на това място. Знаеш, че не съм способен да обсъждам операция без кафе.

Габриел сипа кафе в кафеварката и информира подробно Шамрон, докато чакаше водата да заври. Ари седеше неподвижно по риза до малката масичка, подпрял брадичка на покритите си със старчески петна ръце. Раздвижи се за първи път, за да прочете писмото, което Григорий бе оставил на Олга Сухова в Оксфорд, а после и за да поеме първата си чаша кафе. Сипваше захар в него, когато съобщи решението си: