Даниъл Силва - Предателят

— Не разбирам защо трябваше да идваме на това място — каза Навот сега. — Знаеш колко много обичам пилешкото задушено в ресторанта на Жо Голденберг.

— Той е затворен, Узи. Не си ли чул?

— Знам, но все още не мога да повярвам. Какво е Маре без Жо Голденберг?

Над половин век прочутият ресторант за кашер деликатеси бе заемал ъгъла на Рю де Розие № 7. Евреи от цял свят се бяха тълпели на протритите червени пейки в ресторанта и се бяха тъпкали с хайвер, пастет от черен дроб и картофени кюфтета. Това бяха правили и френски филмови звезди, министри от правителството и известни писатели и журналисти. Обаче славата бе направила ресторанта на Жо Голденберг примамлива мишена за екстремисти и терористи и през август 1982 година шестима от постоянните му клиенти бяха убити при нападение с гранати и автомати, извършено от палестинската терористична групировка на Абу Нидал. В крайна сметка не тероризмът бе съсипал тази парижка забележителност, а растящите наеми и постоянните глоби за лоши санитарни условия.

— Имаш късмет, че това пиле не те уби, Узи. Бог знае колко дълго е престоявало, преди да го сипят в чиния и да ти го сервират.

— Беше превъзходно. Такъв беше и боршът. Ти харесваше борша там.

— Ненавиждам борша. Винаги съм го мразил.

— Тогава защо си го поръчваше?

— Ти ми го поръчваше, а после го изяждаше вместо мен.

— Не си го спомням по този начин.

— Както кажеш, Узи.

До този момент двамата си бяха говорили бързо на френски. Навот се обърна към Олга и попита на английски:

— Не бихте ли се насладили на купичка хубав борш, госпожице Сухова?

— Аз съм рускиня. Защо, за бога, да идвам в Париж и да си поръчвам борш?

Узи погледна Габриел.

— Винаги ли е така дружелюбна? — попита той на иврит.

— Руснаците имат черно чувство за хумор.

— Обзалагам се, че е така. — Навот се загледа през прозореца към тясната уличка. — Това място се е променило, откакто напуснах Париж. Обичах да идвам тук винаги, когато имах няколко свободни часа. Беше като малка частица от Тел Авив, точно в центъра на Париж. Сега… — Поклати бавно глава. — Това е просто поредното място, където можеш да купиш дамска чанта или скъпи бижута. Вече не можеш да намериш тук даже хубави фалафели 13 13 Кюфтенца от нахут, към които понякога се прибавя и бакла. — Б.пр. .

— Кметът иска да бъде точно така — чисто и спретнато, с много модни магазини, плащащи високи наеми и високи данъци. Преди няколко месеца дори се опитаха да открият заведение на „Макдоналдс“, обаче кварталът се разбунтува. Горкият Жо Голденберг не можеше повече да поддържа ресторанта. Накрая наемът му беше триста хиляди евро на година.

— Нищо чудно, че кухнята му беше в безпорядък.

Навот се зачете в менюто. Когато отново заговори, тонът му определено не бе така сърдечен:

— Да видим дали правилно съм разбрал. Дойдох в Италия и ти наредих да се върнеш в Израел, защото смятаме, че животът ти може да е в опасност. Ти ми каза, че са ти нужни три дни, за да завършиш картината, и аз — като пълен глупак — се съгласих. Двайсет и четири часа по-късно научих, че си се измъкнал от телохранителите и си отишъл в Лондон да разследваш изчезването на Григорий Булганов — руския беглец номер едно. А тази сутрин получавам съобщение, че си пристигнал в Париж, придружен от руския беглец номер две — Олга Сухова. Пропуснах ли нещо?

— Наложи се да оставим котката на Олга в галерията на Ишърууд. Трябва да изпратиш някого от лондонската ни централа да я прибере. Иначе Джулиан може да я остави да избяга в Грийн Парк.

Алон извади писмото на Григорий от джоба на сакото си и го сложи на масата. Узи го прочете мълчаливо с непроницаемо изражение, после вдигна поглед.

— Искам да знам всичко, което си правил, докато беше в Англия, Габриел. Никакво спестяване или премълчаване, никакви изменения или съкращения. Разбираш ли?

Алон даде на Навот пълен отчет, като започна с първата си среща с Греъм Сиймор и завърши с опита за убийство пред вратата на Олга.

— Блокирали са ключалката?

— Беше майсторски свършена работа.

— Срамота е, че стрелецът не е разбрал, че си невъоръжен. Можел е просто да скочи от колата и да те убие.

— Не го мислиш наистина, нали, Узи?

— Не, но ми става по-добре, като го казвам. Доста немарливо за руска ударна група, не смяташ ли?

— Не е толкова лесно да убиеш някого от движеща се кола.

— Освен ако не си Габриел Алон. Когато ние набележим някого, той умира. Обикновено и при руснаците е така. Те са фанатици, когато става дума за планиране и подготовка.