Даниъл Силва - Предателят

— Всяка сряда има вечерна служба.

— Изчакайте вътре, докато взема нещата ви.

— Искам да се сбогувам с Касандра и да се уверя, че е добре.

— Не ми ли вярвате, че ще я нахраня?

— Обзалагам се, че не обичате животните.

— В действителност е точно обратното. И имам белези, с които да го докажа.

Те завиха по Ректъри Роуд и се отправиха право към вратата на Олга. Нейният велосипед още бе облегнат на казана за боклук зад ниската тухлена стена. На бравата висеше лимоненозелена диплянка, рекламираща нова индийска храна. Олга я свали, преди да мушне ключа в ключалката, но той отказа да се завърти. После някъде на притъмнялата улица забоботи автомобилен двигател. Алон усети, че тилът му пламва.

За обикновен човек двете последователни събития вероятно нямаше да означават нищо. Но за такъв като Габриел те бяха като примигваща неонова табела, предупреждаваща за опасност. Обръщайки бързо глава надясно, той видя, че колата приближава с висока скорост и загасени фарове откъм Сейнт Клемънтс Стрийт. Шофьорът бе широкоплещест и държеше спокойно волана с две ръце. Алон забеляза, че точно зад него от отворения прозорец се подава предмет с позната форма — полуавтоматичен пистолет, снабден със заглушител.

Бяха хванати в капан точно както Григорий бе попаднал в клопка преди тях. Ала това нямаше да бъде отвличане. Щеше да бъде елиминираща операция. За да оцелеят през следващите десет секунди, от Габриел се изискваше да действа отбранително — нещо, което нарушаваше десетилетия натрупан опит и обучение. За съжаление, нямаше избор. Беше дошъл невъоръжен в Оксфорд.

Той направи крачка назад и нанесе силен ритник на вратата. Солидна като стена, тя не помръдна. Като хвърли поглед наляво, Алон видя малкия участък земя, настлан с бял чакъл. Когато първите куршуми се забиха във фасадата на къщата, той сграбчи Олга за ръката и я принуди да залегне зад ниската тухлена стена.

Стрелбата трая не повече от пет секунди — колкото да се изпразни един пълнител, помисли си Габриел — и шофьорът не спря, за да може стрелецът да смени пълнителя или оръжието. Алон повдигна глава, докато автомобилът вземаше лекия завой на пътя, и успя да затвърди първоначалното си впечатление за марката и модела.

„Воксхол Инсигния“.

Лимузина.

Тъмносиня.

Мисля, че го наричат тъмносин металик…

— Ще ме смачкате.

— Добре ли сте?

— Така мисля. Обаче ми напомнете никога повече да не ви разрешавам да ме изпращате до вкъщи.

Габриел остана на земята още миг, после се изправи и отново нанесе ритник на вратата, този път подсилен от притока на адреналин и гняв. Бравата поддаде и вратата се отвори с трясък, сякаш ударена от взривна вълна. Като пристъпи внимателно в антрето, той забеляза чифт котешки очи, които го гледаха спокойно от долния край на стълбите. Олга грабна котката и я притисна до гърдите си.

— Няма да тръгна оттук без нея.

— Просто побързайте, госпожице Чесникова. Искам да тръгнем, преди хората с пистолета да се върнат, за да довършат работата си.

Парижкият квартал Маре се простира на десния бряг на Сена и заема част от трети и четвърти арондисман. Някога блатиста местност, по време на монархията той станал модно за живеене място, бедняшки работнически квартал след Революцията, а през XX в. — най-населеният с евреи район на града. Сцена на кошмарна нацистка хайка през Втората световна война, през шейсетте години на XX в. той бил изпаднал в пълна разруха, когато правителството предприело съгласувани действия, за да го върне към живот. Понастоящем един от най-модерните квартали на Париж, Маре е пълен с луксозни бутици, музеи на изкуството и модни ресторанти.

В един такъв ресторант на Рю дез Аршив Узи Навот чакаше в късния следобед на следващия ден. Беше облечен с пуловер с поло яка, който създаваше впечатление, че главата му е забита направо в широките рамене. Той едва вдигна очи, когато Габриел и Олга седнаха.

Двамата бяха пристигнали в Париж малко след десет часа предната вечер и се бяха настанили в малък мрачен хотел от другата страна на улицата срещу Гар дю Нор. Пътуването бе минало спокойно, без повече нападения от руски убийци, и котката на Олга се бе държала така, както можеше да се очаква, докато се возеха с влака от Оксфорд до гара Падингтън. Поради забраната на „Евростар“ за превоз на домашни любимци Габриел не бе имал друг избор, освен да намери квартира за котката в Лондон. Беше я открил в една художествена галерия в квартал Сейнт Джеймс, притежавана от мъж на име Джулиан Ишърууд. През годините Ишърууд бе понесъл много унижения заради тайната си връзка със Службата, но да му натрапят чужда котка без предупреждение бе „крайна обида“, както се изрази той. Обаче настроението му се промени драстично, когато видя Олга. Но пък и Габриел знаеше, че ще стане така. Джулиан Ишърууд имаше слабост към три неща: италианската живопис, френското вино и хубавите жени. Особено рускините. И подобно на Узи Навот, той лесно бе успокоен.