Даниъл Силва - Предателят

Разговорът не беше приятен, но и това можеше да се очаква. Виктор Орлов съвсем не бе приятен човек — дори и при най-добрите обстоятелства. Беше повишен тон, бяха казани заплахи. Прислугата на Орлов, макар и прекалено дискретна, не можеше да не ги чуе. Те чуха думи като дълг и чест . Ясно чуха думата екстрадиране и след няколко секунди — заповед за арест . Чуха две имена: Сухова и Чернов , и им се стори, че чуха как британският гост казва нещо за преразглеждане на политическата и бизнес дейност на господин Орлов на територията на Великобритания. А накрая чуха посетителя да казва много ясно: Ще направите ли поне веднъж в живота си едно достойно нещо? По дяволите, Виктор! Животът на четирима души е заложен на карта! И единият от тях е Григорий!

В този момент настъпи тежко мълчание. Минута по-късно британският посетител излезе от кабинета с напрегнато изражение на лицето, вперил очи в ръчния си часовник. Той слезе по стълбите, като вземаше по две стъпала наведнъж, и се качи на задната седалка на чакащия го ягуар. Когато колата потегли с мръсна газ, Греъм позвъни на Даунинг Стрийт по линията за извънредни обстоятелства. След две минути той вече говореше директно с министър-председателя, който бе излязъл от работната закуска на срещата на върха, за да приеме разговора. Беше 6,42 часът лондонско време и 9,42 часът в изолираната дача насред брезовата гора източно от Москва.

Британският премиер се върна на масата.

— Смятам, че е време за тристранен разговор с нашия приятел ей там.

— Надявам се, че имаш да му предложиш нещо добро.

— Имам. Единственият въпрос е дали той ще е в състояние да изпълни своята част от сделката.

Гледката на двамата, изправящи се едновременно лидери предизвика тревожен шепот сред кремълските чиновници, застанали по края на залата, които видяха, че старателно планираната закуска клони застрашително към непредвиден край. Единственият човек, който не изглеждаше изненадан, бе руският президент, който вече се бе изправил на крака, докато британският и американският ръководител стигнат до неговата страна на масата.

— Трябва да поговорим — каза британският министър-председател. — На четири очи.

Те излязоха тихо в преддверието на залата „Свети Георги“, придружени само от най-близките си сътрудници. Също като срещата, която току-що се бе състояла в кабинета на Виктор Орлов, и тази не беше приятна. Отново бе повишен тон, макар че никой извън стаята не чу това. Когато държавните лидери излязоха оттам, руският президент бе видимо усмихнат, което бе рядко събитие. Той също така бе долепил мобилния телефон до ухото си.

По-късно, когато бяха атакувани с въпроси от пресата, говорителите и на тримата държавни ръководители използваха едни и същи думи, за да опишат какво се е случило. Било въпрос на рутинно планиране, нищо повече. Планиране може би, но едва ли рутинно.

На четвъртия етаж в централата на ФСБ се намира крилото, заемано от най-малкия и най-секретен отдел на службата. Известен като Координационен отдел, неговият персонал, съставен от служители ветерани, се занимава само със случаи от изключителна политическа важност. Малко преди десет часа тази сутрин неговият началник — полковник Леонид Милченко, стоеше неподвижно до своето финландско бюро, притиснал телефонната слушалка до ухото си. Макар че в действителност Милченко работеше за руския президент, преките разговори между двамата бяха рядкост. Сегашният беше кратък и напрегнат. Направи го, Милченко. И никакви прецаквания. Ясно ли е? Полковникът каза няколко пъти „да“ и затвори телефона.

— Вадим!

Неговият заместник — Вадим Стрелкин, подаде плешивата си глава през вратата.

— Какъв е проблемът?

— Иван Харков.

— Какво има пък сега?

Милченко му обясни.

— Мамка му!

— И аз не бих могъл да се изразя по-добре.

— Къде е тази дача?

— Във Владимирска област.

— Колко е далече?

— Достатъчно далече, за да ни е нужен хеликоптер. Кажи им да кацнат на площада.

— Не може. Не и днес.

— Защо да не може?

Стрелкин кимна към Кремъл.

— Цялото въздушно пространство в рамките на Околовръстното шосе е затворено заради срещата на върха.

— Вече не.

Стрелкин вдигна телефона на бюрото на Милченко и нареди да докарат хеликоптера.

— Знам за затварянето, идиот такъв ! Просто го направи!

Той затръшна слушалката. Полковникът бе застанал пред картата.