Даниъл Силва - Предателят

— Кога ще пристигне?

— След пет минути.

Милченко изчисли времето на полета.

— Няма да успеем да стигнем там преди Иван.

— Нека да се обадя на Руденко.

— На кого?

— На Олег Руденко. Той е шеф на охранителната служба на Харков. Някога бе един от нас. Може би ще успее да вразуми Иван.

— Да вразуми Иван Харков? Вадим, навярно трябва да ти обясня нещо. Ако се обадиш на Руденко, първото нещо, което ще направи Иван, е да убие онези заложници.

— Не и ако му кажем, че заповедта идва от много високо.

Милченко се замисли за момент, после поклати отрицателно глава.

— Не може да се вярва на Харков. Той ще каже, че те вече са мъртви, даже и да не са.

— Кои са тези хора?

— Сложно е, Вадим. Ето защо президентът ми оказа тази голяма чест. Достатъчно е да кажа, че става въпрос за много пари — за Русия и за президента.

— Как така?

— Ако заложниците останат живи, има пари. Ако не останат…

— Няма пари?

— Очаква те светло бъдеще, Вадим.

Стрелкин се присъедини към Милченко пред картата.

— Може да има друг начин да се сдобием спешно с някаква огнева мощ.

— Нека да го чуя.

— Частите на спецотряда „Алфа Груп“ са разположени из цяла Москва заради срещата на върха. Ако не греша, те държат всички основни магистрали, водещи към града.

— И какво правят? Насочват движението ли?

— Търсят чеченски терористи.

Ама разбира се — помисли си полковникът. Те винаги търсеха чеченци, даже когато изобщо нямаше такива.

— Обади се, Вадим. Виж дали има хора от „Алфа“ по шосе М-7.

Стрелкин го направи. Имаше. Два хеликоптера можеха да се вдигнат за по-малко от десет минути.

— Изпрати ги, Вадим.

— По чие нареждане?

— На президента, разбира се.

Стрелкин се разпореди.

— Очаква те светло бъдеще, Вадим.

Стрелкин погледна през прозореца.

— А теб те очаква хеликоптер.

— Не, Вадим, нас ни очаква хеликоптер. Аз не отивам там сам.

Милченко посегна да вземе палтото си и се отправи към вратата, следван по петите от Стрелкин. При температура минус пет градуса и снеговалеж той отиваше във Владимирска област, за да спасява от Иван Харков трима евреи и руски предател. Не точно така се бе надявал да прекара деня.

Макар полковникът да не го знаеше, в този момент четиримата души, чийто живот сега бе в неговите ръце, седяха до четирите стени на килията — по един пред стена — със здраво вързани на гърба ръце, с опънати напред крака, чиито стъпала се докосваха. Вратата на килията зееше отворена, а точно пред нея стояха двама мъже с готови за стрелба оръжия. Ударът, нанесен на Михаил, бе разцепил дълбоко кожата на челото му над лявото око. Габриел бе ударен зад дясното ухо и сега вратът му бе облян в кръв. Жертва на твърде много сътресения, той се мъчеше да заглуши бученето в ушите си. Михаил оглеждаше вътрешността на килията, сякаш търсеше изход. Киара го наблюдаваше, както и Григорий.

— За какво си мислиш? — прошепна той на руски. — Нали не смяташ да се опитваш да бягаш?

Михаил погледна към пазачите.

— И да дам на тези маймуни повод да ме убият? Не бих си и помислил.

— Тогава какво толкова интересно има в килията?

— Фактът, че тя изобщо съществува.

— Какво имаш предвид?

— Имал ли си дача, Григорий?

— Имахме една, когато бях дете.

— Баща ти партиен функционер ли беше?

Булганов се поколеба, после кимна утвърдително.

— А твоят?

— За кратко.

— Какво се случи?

— Баща ми и Партията поеха по различни пътища.

— Баща ти дисидент ли беше?

— Дисидент, отказник 30 30 Неофициално название за хора, предимно руски евреи, на които съветските власти отказвали да дадат разрешение да емигрират в чужбина. — Б.пр. — ти си избери думата, Григорий. Той просто намрази Партията и всичко, което тя символизираше. Ето защо се озова във вашето малко учреждение на ужасите.

— Той имаше ли дача?

— Докато КГБ не му я отне. И ще ти кажа нещо, Григорий. Тя нямаше такава стая в избата. Всъщност изобщо нямаше изба.

— Нашата също.

— Имахте ли под?

— Доста груб. — Григорий се усмихна. — Баща ми не беше много висш партиен функционер.

— Спомняш ли си всички откачени постановления?

— Че как би могъл човек да ги забрави?

— Не се разрешаваше парно.

— Дачата не можеше да бъде по-голяма от двайсет и пет квадратни метра.

— Баща ми заобиколи ограниченията, като добави веранда. Шегувахме се, че е най-голямата веранда в Русия.

— Нашата беше по-голяма, сигурен съм в това.