Даниъл Силва - Предателят

— Но нямахте изба, нали, Григорий?

— Нямахме.

— Тогава защо са позволили на този тип да си изгради изба?

— Сигурно е бил партиен функционер.

— Това се разбира от само себе си.

— Може да е държал тук виното си.

— Хайде, Григорий. Можеш и по-добре.

— Месо? Може би е обичал месо.

— Трябва да е бил много високопоставен партиец, за да се нуждае от толкова голяма камера за месо.

— Имаш ли някаква теория?

— Използвах няколко килограма експлозив, за да взривя входната врата. Ако бях сложил толкова експлозив пред старата ни дача, той щеше да разруши цялата постройка.

— Не съм сигурен, че те разбирам.

— Това място е изградено солидно. Построено е със специална цел. Виж бетона. Той е от най-добрите. Не е като боклука, който даваха на нас. Боклука, който се разпадаше на парчета и се превръщаше в прах след първата зима.

— Това място е старо. Системата още не е била загнила, когато са го строили.

— Колко старо?

— От трийсетте години, бих казал.

— От времето на Сталин?

— Нека почива в мир.

Габриел вдигна брадичка от гърдите си и попита на иврит:

— За какво говорите, по дяволите, вие двамата?

— За архитектура — отговори Михаил. — И по-точно, за архитектурата на дачата.

— Има ли нещо, което искаш да ми кажеш, Михаил?

— Нещо не е наред в това място. — Михаил премести крака си. — Защо има отводнителен канал в средата на този под, Габриел? И какви са онези падини зад къщата?

— Ти ми кажи, Михаил.

Младият мъж помълча за момент. После смени темата:

— Как е главата ти?

— Още чувам разни неща.

— Още ли чуваш звънчета?

Алон затвори очи и остана напълно неподвижен.

— Не, не звънчета.

Хеликоптери.

Някъде по пътя на неговия възход, богатство и власт Иван Харков се бе научил как да се появява. Знаеше как да влезе в ресторант или във фоайето на луксозен хотел. Знаеше как да влезе в заседателна зала, пълна с конкуренти, или в леглото на любовница. И със сигурност знаеше как да влезе в усойна килия, където имаше четирима души, които възнамеряваше да убие със собствените си ръце. Любопитното бе колко малко се различаваше неговото изпълнение от едно място на друго. Всъщност, като го гледаше човек сега, можеше да си го представи застанал на входа на бившите му свърталища в Сен Тропе — „Гран Жозеф“ или „Вила Романа“. Макар да бе човек с много врагове, Иван не обичаше да пришпорва нещата. Той предпочиташе да огледа помещението и да позволи на присъстващите в него на свой ред да го огледат. Харков обичаше да парадира с облеклото си, както и с огромния си ръчен часовник, който той погледна сега по причини, известни само на него, сякаш ядосан на салонен управител, че го кара да чака пет минути за обещаната маса.

Иван свали ръката си и я мушна в джоба на палтото си. То беше откопчано, като че ли в очакване на физическото усилие. Погледът му бавно обходи килията, спирайки се първо на Григорий, после на Киара, на Габриел и най-накрая на Михаил. Присъствието на Михаил сякаш повиши настроението на Харков. Той беше бонус, неочаквана печалба. Михаил и Иван имаха общо преживяване. Михаил беше поканен в дома на Харков. И пак той бе имал любовна афера с жената на Иван. Поне така смяташе Харков. Малко преди краха на Иван двама от неговите главорези бяха нанесли побой на Михаил в едно кафене край Старото пристанище в Сен Тропе. Това беше само аперитив. Съдейки по изражението на Иван, беше приготвено богато угощение от болка. Той и Михаил щяха да участват заедно в него.

Погледът му бавно се местеше напред-назад, като прожектор над открито поле, и отново се спря на Габриел. После проговори за първи път. Алон бе прекарал часове наред да прослушва записите на гласа на Харков, но никога не го беше чувал на живо. Макар и безупречен, в английския на Иван прозираше акцентът на пропагандатор от някогашното Радио Москва от времето на Студената война. Богатият му баритон накара стените на килията да завибрират.

— Толкова се радвам, че успях да те събера с жена ти, Алон. Поне единият от нас изпълни своята част от сделката.

— И каква беше тя?

— Аз ще освободя жена ти, ти ще ми върнеш децата.

— Тази сутрин в девет часа Анна и Николай бяха на летището в Конаково.

— Не знаех, че си на ти с моите деца.

Габриел погледна Киара, после впери поглед в студените очи на Харков.

— Ако съпругата ми беше пред израелското посолство в девет часа, сега децата ти щяха да бъдат с теб. Но жена ми не беше там. И затова децата ти се връщат обратно в Америка.