Даниъл Силва - Предателят

— Не ме оставяй тук с тях.

— Всички си отидоха, скъпа. Обаче трябва да побързаме.

Те стигнаха до горния край на стълбите. Навот стоеше в централния коридор сред труповете на пода и оплисканите с кръв стени.

— Григорий е жив труп — подхвърли Алон на иврит. — Доведи го.

Габриел помогна на Киара да заобиколи труповете и двамата се насочиха към дупката, която преди беше врата. Киара видя още трупове. Имаше трупове навсякъде. Трупове и кръв.

— О, боже!

— Не гледай, скъпа. Само върви.

— О, боже!

— Върви, Киара. Върви.

— Ти ли ги уби, Габриел? Ти ли направи това?

— Просто продължавай да вървиш, скъпа.

Навот влезе в килията и видя лицето на Григорий.

Копелета!

Той погледна към Михаил.

— Хайде да го изправим на крака.

— Той е в лошо състояние.

— Не ме интересува. Просто го изправи на крака.

Григорий изкрещя от болка, когато Михаил и Узи го изправиха.

— Не мисля, че мога да вървя.

— Не трябва да го правиш.

Навот вдигна руснака на рамо и кимна на Михаил.

— Да вървим.

Задните врати на рейндж роувъра бяха отворени. Яков стоеше от едната страна, Одед — от другата. На няколко метра встрани лежаха двама руснаци с разперени ръце и глави в ореол от кръв. Габриел и Киара минаха покрай тях и той я качи на задната седалка. После се обърна и видя Узи да излиза от дачата, метнал на рамо Григорий.

— Сложи го отзад при Киара и се махайте оттук.

Навот качи Григорий в колата, докато Алон се настани на предната пасажерска седалка. Михаил извади ключовете от джобчето на шубата си и запали двигателя. Когато рейндж роувърът полетя напред, Габриел хвърли последен поглед назад.

Трима мъже, които тичаха към дърветата.

Той зареди нов пълнител в узито и погледна часовника си: 9:11.07 .

— По-бързо, Михаил. Карай по-бързо.

По пустото шосе се движеха с малко под сто и шейсет километра в час два рейндж роувъра, пълни с бивши руски бойци от спецчастите, които сега работеха за частната охранителна служба на Иван Харков. На предната седалка на първата кола иззвъня телефон. Беше Олег Руденко, който се обаждаше от хеликоптера.

— Къде сте?

— Близо.

— Колко близо?

Много…

По причини, които скоро щяха да се изяснят на Габриел, пътят от дачата до шосето не вървеше по права линия. Заснет от един американски шпионски сателит, той изглеждаше по-скоро като обратно S, написано от ръката на мъничко дете. Гледан от предната пасажерска седалка на носещия се с висока скорост рейндж роувър, той бе море от белота. Бял сняг. Бели брези. И едва на втория завой — чифт фарове, които се приближаваха тревожно бързо.

Михаил инстинктивно наби спирачки — отчетено по-късно като грешка, защото това даде известно предимство при удара на другата кола. Въздушните възглавници ги предпазиха от сериозни наранявания, но оставиха Михаил и Габриел твърде замаяни, за да окажат съпротива, когато роувърът бе атакуван от няколко мъже. Габриел зърна за миг дръжката на руски пистолет, насочена към главата му. После имаше само белота. Бял сняг. Бели брези. Киара, отдалечаваща се от него, цялата облечена в бяло.

За Шамрон първото съмнение за наличието на проблем бе внезапната тишина, настъпила на булевард „Цар Саул“. Той три пъти иска обяснение. И трите пъти не получи отговор.

Най-накрая се чу глас:

— Изгубихме ги.

— Какво имате предвид под изгубихме ?

Били чули някакъв шум. Шум като от сблъсък. Катастрофа. После гласове. Гласове на руснаци.

— Сигурни ли сте, че бяха руснаци?

— Два пъти прослушахме записите. Сигурни сме.

— Те бяха ли излезли от имота на Иван, когато това се случи?

— Не мислим.

— А радиостанциите им?

— Изключени са.

— Къде са останалите от екипа?

— Отдалечават се, както бе по план. — Мълчание. — Освен ако не искате да ги върнем там.

Шамрон се поколеба. Естествено, че му се искаше да ги върне. Обаче не можеше. По-добре да изгубят трима души, отколкото шестима. Цифрите…

— Кажете на Узи да продължат да вървят. И никакви геройства. Кажете им веднага да се махат оттам.

— Разбрано.

— Дръжте линията отворена. Уведомете ме, ако чуете нещо.

Ари затвори очи за няколко секунди, после погледна към Ейдриън Картър и Греъм Сиймор. Двамата мъже бяха чули само края на разговора на Шамрон. Това им бе достатъчно.

— Иван кога напусна Конаково? — попита Ари.