Даниъл Силва - Предателят

Пиукането на електронния входен звънец прекъсна мислите на Ирина. Като вдигна очи, тя видя през вратата да се промушва един дребен мъж с дебело палто, вълнен шал, мека шапка, наушници, дипломатическо куфарче в дясната ръка. По улица „Тверская“ имаше хиляди точно като него — ходещи могили от вълна и кожа, всеки неразличим от следващия. Самият Сталин можеше да се разходи по улицата, загърнат в топлите си дрехи, без някой да го погледне втори път.

Мъжът разхлаби шала си и свали шапката си, разкривайки глава с рядка рошава коса. Ирина веднага го позна. Той беше по-добрият ангел, който я убеди да разкаже за най-ужасната нощ в живота й. И сега вървеше към бюрото й с шапка в едната ръка и куфарче в другата. И тя някак изведнъж се озова права. Усмихна се. Стисна неговата студена малка ръка. Покани го да седне. Попита го с какво може да му услужи.

— Нужна ми е помощ за планирането на едно пътуване — отговори той на руски.

— Къде ще ходите?

— На Запад.

— Може ли да бъдете по-конкретен?

— Опасявам се, че не.

— Колко дълго ще останете?

— Неопределено време.

— Колко души е групата ви?

— Това също още не е определено. С малко късмет, ще бъдем голяма група.

— Кога смятате да тръгнете?

— Късно тази вечер.

— Тогава какво точно мога да направя за вас?

— Можете да кажете на вашия началник, че излизате за кафе. Гледайте да носите ценните си вещи, защото никога повече няма да се върнете тук. Никога.

Руската дача може да бъде много неща. Дървен дворец. Колиба, заобиколена от лехи с репички и лук. Тази в края на тесния път беше някъде по средата. Тя беше ниска и здрава, солидна като кораб, и очевидно бе строена от болшевишки работници. Нямаше веранда или стълби, само малка врата в средата, до която се стигаше по добре отъпкана пъртина в снега. От двете страни на вратата имаше по един прозорец. Някога зелени, сега черчеветата бяха придобили сивкав цвят. Двата прозореца бяха закрити от тънки пердета. Това на десния прозорец помръдна, когато Михаил спря рейндж роувъра и угаси двигателя.

— Вземи ключа.

— Сигурен ли си?

— Вземи го.

Михаил извади ключа и го мушна в затварящото се с цип горно джобче на шубата. Габриел погледна към двамата часови. Те стояха на около три метра от дачата, стиснали оръжие пред гърдите си. Тяхното положение поставяше Алон пред нещо като предизвикателство. Той трябваше да стреля по леко възходяща траектория, така че куршумите да не разбият прозорците, след като излязат от руските черепи. Габриел направи това изчисление, докато Михаил вземе термоса. Правеше такива изчисления, откакто бе двадесет и две годишен. Оставаше още едно решение, което трябваше да вземе. С коя ръка? С дясната или с лявата? Можеше да стреля и с двете. Тъй като щеше да слезе от рейндж роувъра от пасажерската седалка, реши да стреля с дясната. Така щеше да избегне опасността да закачи със заглушителя бронята на колата, когато вдига ръка.

— Сигурен ли си, че ги искаш и двамата, Габриел?

— Да.

— Защото мога да поема този вляво.

— Просто слез от колата.

Михаил отвори вратата и слезе. Този път Алон направи същото с разкопчана шуба, държейки беретата до бедрото си. Михаил приближи часовите, вдигнал термоса, като говореше на руски. Нещо за горещо кафе. Нещо за скапания московски трафик. Нещо за Иван, тръгнал на военен поход. Габриел не беше сигурен, пък и не го интересуваше. Той гледаше мястото — точно до дясното предно колело, където щеше да се отпусне на едно коляно и да сложи край на живота на още двама руснаци.

Пазачите отместиха поглед от Михаил и се спогледаха. Свиха рамене. Поклатиха глави.

И Габриел коленичи на мястото.

Още два проблясъка. Още двама повалени руснаци.

Никакъв звук. Никакви счупени прозорци.

Михаил облегна термоса на долния край на вратата и бързо отстъпи няколко крачки.

Брезовата гора потрепери.

Нямаше вече тишина.

От задната страна на дачата трима мъже се изправиха едновременно и бавно тръгнаха между дърветата. Навот им напомни да държат главите си приведени. Можеше да има много олово във въздуха.

Киара рязко седна с оковани ръце и крака; прах и отломки се сипеха върху нея в непрогледния мрак. Над главата си чу тропот от стъпки по дъсчения под. После — приглушени изстрели. След това викове.

— Някой идва, Григорий!

Още изстрели. Още викове.

— Изправи се, Григорий! Можеш ли да се изправиш на крака?