Даниъл Силва - Предателят

На този етап друг човек би могъл да признае своето поражение. Но не и Иван. Всъщност последното нещо, което екипажът видя, бе как Харков грабна телефона на Олег Руденко и го запрати по самолета. Той отскочи от корпуса, без да нанесе и драскотина, и се разби на стотици парчета на асфалта. Няколко души от екипажа се изсмяха. Онези, които знаеха какво ще последва, не го направиха. Щеше да се лее кръв. Щяха да умрат хора.

Както се оказа, въздушната струя от двигателите отвя бележката към московската делегация и в крайна сметка тя се озова до краката на самия заместник-министър. За момент той си помисли да я остави да продължи своя път към забвението, но бюрократичното му възпитание не му позволи да го стори. В крайна сметка писмото беше някакъв вид официален документ.

Силният юмрук на Иван бе смачкал листа до размерите на топка за голф и на заместник-министъра му бяха нужни няколко секунди, докато го разгъне и изглади. В горния край на листа бе официалната антетка на 89 авиокрило. Отдолу имаше няколко изречения на английски, очевидно написани от ръката на дете, намиращо се под емоционален стрес. Като погледна първото изречение, заместник-министърът реши да не чете по-нататък. Обаче дългът отново му нареди друго.

„ Ние не искаме да живеем в Русия.

Не искаме да бъдем с Екатерина.

Искаме да си отидем у дома в Америка.

Искаме да бъдем с мама.

Мразим те.

Сбогом. “

Заместник-министърът вдигна поглед тъкмо навреме, за да види как Иван се качва на хеликоптера си. Вижте го! Вижте Иван Борисович! Той имаше всичко на света: купчина пари, супермодел за съпруга. Всичко, освен любовта на децата си. Вижте го! Ти си нищо, Иван Борисович! Нищо!

Предупредителната табела на входа бе от съветско време. Брезите от двете страни растяха тук от времето на царя. На четиридесет метра пред тях на тесния път имаше рейндж роувър с двама руски пазачи на предната седалка. Михаил присветна с фаровете. Рейндж роувърът не помръдна.

Михаил отвори вратата и слезе. Носеше дебела сива шуба, закопчана до брадичката, и тъмна вълнена шапка, нахлупена ниско над очите. Засега той бе просто друг руснак. Друг от момчетата на Иван. Ветеран от спецотряда „Алфа Груп“ с лошо поведение. От онези, които не обичат да слизат от колата, когато навън е минус десет градуса.

Навел глава, с мушнати в джобовете ръце, той отиде до шофьорската врата на рейндж роувъра. Стъклото на прозореца се спусна. Михаил измъкна пистолета си.

Шест ярки проблясъка. Едва чут звук.

Габриел прошепна няколко думи в микрофона пред устата си. Михаил се пресегна през мъртвия шофьор, завъртя силно волана надясно, превключи скоростния лост от „паркиране“ на „движение“. Рейндж роувърът освободи пътя и спря до една бреза. Михаил изключи двигателя и захвърли ключовете в гората. След няколко секунди беше отново до Габриел, бързайки към фасадата на дачата.

В същото време от задната страна на дачата трима мъже взеха на прицел три мишени. По даден от Навот знак тримата възпроизведоха три изстрела.

Три ярки проблясъка. Едва чут звук.

Те се промъкнаха напред между брезите и коленичиха до убитите. Оръжия със спуснати предпазители. Изключени радиостанции. Навот каза тихо в миниатюрния микрофон пред устата си: „Целите са неутрализирани. Задният периметър е обезопасен“.

Точно на двеста и шест километра на запад, на московската улица „Тверская“, Ирина Булганова, бивша съпруга на предателя Григорий Булганов, отключи вратата на туристическа агенция „Галактика“ и обърна табелата от „Затворено“ на „Отворено“. Седем минути закъснение — помисли си тя. Не че имаше значение. Бизнесът се бе сгромолясал — или по думите на понякога поетично настроения генерален директор на „Галактика“: бе „замръзнал по-здраво от Москва река“. Коледните празници бяха пълен провал. Заявки за пролетния ски сезон нямаше. Тези дни дори олигарсите кътаха парите си. Малкото, което им бе останало.

Ирина седна зад бюрото си близо до прозореца и направи всичко възможно да се престори на заета. В агенцията се говореше за съкращения. Намаляване на комисионите. Дори за уволнения. Благодаря ти, капитализъм! В крайна сметка Ленин може би е бил прав. Поне е успял да премахне несигурността. При комунизма руснаците са били бедни и са си останали бедни. Имало е, така да се каже, някаква последователност.