Даниъл Силва - Предателят

Младият сътрудник се приближи изключително внимателно до руския президент. Обикновено сътрудниците правят така, независимо от възрастта си. Президентът се наклони назад и позволи на сътрудника да му говори шепнешком на ухото — рядка привилегия. После погледна отново напред, забил брадичка в гърдите си, с остър като кинжал поглед.

— Не изглежда доволен — каза британският премиер.

— О, наистина ли? Откъде разбра?

— Предполагам, че нещата не са се развили добре на летището.

— Изчакай, докато чуе следващата новина.

Те слизаха на бегом по стълбите и бяха стигнали до средата, когато прозвуча първият изстрел. Михаил беше пръв. Габриел вървеше зад него и гледката му бе частично закрита. Като наближиха подножието на стълбите, ги лъхна ужасна миризма: вонята на хора, затворени в малко пространство прекалено дълго време. Вонята на смърт. После изтрещя още един изстрел. И още един. И още един…

Габриел чу писък, последван от гласовете на две жени, които яростно крещяха. Различи, че са две, защото едната крещеше на руски, а другата — на италиански.

Стигайки до последното стъпало, той се втурна след Михаил, слушайки гласа на Киара, молейки се да няма друг изстрел. Михаил блъсна вратата на килията и влезе първи. Подпрял се в единия ъгъл, седеше мъж с оковани ръце и крака и гротескно деформирано лице. Киара лежеше по гръб, а рускинята бе върху нея. Двете жени се бореха за пистолета и сега той бе много близо до бузата на Киара.

Михаил сграбчи пистолета и го насочи към стената. Когато той изгърмя два пъти, без да навреди на никого, Алон сграбчи рускинята за косата и заби един куршум в слепоочието й. Сега пищеше само една жена. Габриел блъсна мъртвата настрана и коленичи. Изпаднала в истерия, Киара в първия момент го взе за един от хората на Иван и се отдръпна уплашено. Той обхвана с ръце лицето й и заговори меко на италиански.

— Аз съм — каза й. — Габриел. Моля те, опитай да се успокоиш. Трябва да побързаме.

По-късно щеше да има спор за това точно колко време бе отнело на Габриел и Михаил да изпълнят задачата. Общото време бе три минути и дванайсет секунди — впечатляващо постижение, което бе още по-голямо поради факта, че им бе отнело повече от минута да изминат с колата осемстотинте метра, които деляха първия охранителен пост от дачата. От влизането им до спасяването на затворниците бяха изминали смайващите двадесет и две секунди. Тишина, бързина, време… И смелост естествено. Ако Киара не бе решила да се изправи и да се бори за живота си, двамата с Григорий сигурно щяха да бъдат мъртви, докато Габриел и Михаил стигнат до избата.

Благодарение на чудото на модерните обезопасени сателитни комуникации на булевард „Цар Саул“ успяха да чуят как Алон шепне успокояващо на Киара на италиански. Никой в отдел „Операции“ не разбра казаното. Не беше и необходимо. Самият факт, че Габриел говореше на италиански на изпадналата в истерия жена, им каза всичко, което им трябваше. Първата фаза на операцията беше завършила успешно. Михаил им потвърди това в 9:09:12 ч. московско време. Той потвърди и че Григорий Булганов, макар и с тежки наранявания, също е жив.

В Тел Авив се разнесе силен рев, сякаш дните на стрес и тъга бяха изпуснати като пара от клапан. Радостните викове бяха толкова високи, че изминаха десет секунди преди Шамрон да разбере какво точно се е случило. Когато той съобщи новината на Ейдриън Картър и Греъм Сиймор, второ ликуване избухна в лондонската подземна централа, последвано от трето в Общия оперативен център в Лангли. Само Шамрон отказа да вземе участие. И то с основание. Цифрите му съобщаваха всичко, което искаше да знае.

Петима агенти.

Двама останали без сили заложници.

Деветстотин метра от дачата до шосето.

Двеста и шест километра до Москва.

И Иван във въздуха.

Ари започна да върти запалката „Зипо“ между пръстите си и погледна часовника: 9:09:52 .

Цифрите…

За разлика от хората, цифрите не лъжеха. А цифрите не изглеждаха добре.

Габриел махна белезниците и оковите и изправи Киара на крака.

— Можеш ли да вървиш?

— Не ме изоставяй, Габриел.

— Никога няма да те изоставя.

— Остани с мен!

— Можеш ли да вървиш?

— Мисля, че да.

Той я прегърна през кръста и й помогна да се качи по стълбите.

— Трябва да побързаш, Киара.

— Не ме изоставяй, Габриел.

— Никога няма да те изоставя.