Даниъл Силва - Аферата Рембранд

— Ето тук — посочи Киара средата на долната част на рамката.

— Завинаги ли ще остане с нея?

— Музеят обеща да я запази така за вечни времена — каза Габриел.

Лена направи колеблива крачка напред.

— Онази нощ в Амстердам не успях да си взема сбогом с нея. Нямаше време. — Тя погледна Габриел. — Мога ли сега да я докосна? Един-единствен път?

— Внимателно — помоли я той.

Лена се протегна и прокара бавно пръсти по тъмната коса на младата жена на портрета. После докосна долната рамка и тихо излезе от залата.

Откриването бе насрочено за осем часа, но поради обстоятелства, които така и не бяха разкрити пред гостите, чак към осем и половина Портрет на млада жена беше изнесен в ротондата. Бе покрит с грубо памучно платно. Внезапно Габриел се почувства притеснен като драматург в нощта на премиера. Придружен от Ишърууд и Киара, той си намери място в края на тълпата и се взираше в обувките си по време на няколко дълги и ужасно отегчителни речи. Най-накрая приглушиха светлините и покривалото бе махнато под звука на шумни аплодисменти. Киара целуна Габриел по бузата и му каза:

— Във възторг са, Габриел. Огледай се, скъпи. Не си дават сметка, но в момента ръкопляскат на теб.

Габриел вдигна поглед и очите му мигновено попаднаха на единствения гост, който не ръкопляскаше. Беше жена в средата на трийсетте, с тъмна коса, мургава кожа с маслинен оттенък и опияняващи тъмнокафяви очи, които се взираха право в него. Тя вдигна чаша шампанско към него и промълви беззвучно:

— Поздравления, Габриел!

После подаде чашата на минаващ наблизо сервитьор и се отправи към изхода.

— Не си ми казвал колко много приличам на нея — каза Зоуи.

— На Хендрике ли? — сви рамене Габриел. — Ти си далеч по-хубава.

— Сигурно го казваш на всички момичета.

— Само на тези, които излагам на смъртна опасност.

Зоуи се засмя. Вървяха по алеята на парка Нешънъл Мол. Пред тях изплува огромният купол на Капитолия, зад гърба им се издигаше Монументът на Джордж Вашингтон. Париж, Гърция и Египет, помисли си Габриел, съжителстващи само на няколкостотин метра разстояние. Той се вгледа в Зоуи. Беше облечена в елегантна вечерна рокля, подобна на онази, която бе носила на приема на Мартин, с тънък наниз перли на шията. Въпреки всичко, което бе преживяла, изглеждаше спокойна и щастлива. Стори му се, че бремето на измамата се е вдигнало от раменете й. Беше Зоуи отпреди лъжите. Зоуи отпреди Мартин.

— Не знаех, че ще идваш.

— Не го планирах — каза тя. — Но реших, че не мога да го пропусна.

— Как успя да си вземеш билет?

— Това членство си има своите привилегии, скъпи.

— Трябваше да ми се обадиш.

— И как да го направя? Да ти пусна имейл или съобщение? — Тя се усмихна. — Ти изобщо имаш ли електронен адрес?

— Всъщност имам. Но не работи като обикновен акаунт.

— Каква изненада — каза Зоуи. — А мобилен телефон ползваш ли?

— Само в кризисни ситуации.

— Моят ми прави номера. Трябва ли да знам нещо?

— Вече си извън системата, Зоуи.

— Едва ли някога ще успея да гледам на телефона, както преди.

— Не трябва да се тревожиш.

Пресякоха каменната еспланада, отделяща главната сграда на Националната галерия от източното й крило.

— Винаги ли водиш хората от екипа на подобни откривания? Или онова прелестно създание до теб тази вечер е съпругата ти? — Зоуи го погледна през рамо и се усмихна. — Май се изчервявате, господин Алон. Ако искате, бих могла да ви науча на някои тънкости как по-добре да прикривате емоциите си.

Габриел мълчеше.

— Сега ли е моментът да ми напомниш, че изискваш прямота от другите, докато самият ти се криеш зад маска от лъжи?

— Не мога да коментирам личния си живот, Зоуи.

— И няма ли да можем да станем приятели?

— Боя се, че никога не става така.

— Жалко — каза тя. — Още от началото тя ми допадна. Впрочем още когато бяхме в къщата в Хайгейт, двамата никак не успявахте да скриете, че сте лудо влюбени.

— Няма никаква къща в Хайгейт, Зоуи.

— О, да, забравих.

Габриел смени темата:

— Изглеждаш чудесно, Зоуи. Очевидно Ню Йорк ти се отразява добре.

— Все още не съм намерила къде сервират хубав чай.

— Нямаш ли колебания относно напускането на вестникарския бизнес?

— Няма никакъв вестникарски бизнес — натърти Зоуи кисело. — Какво мислиш за речта на Мартин в Давос?

— Спя по-спокойно, след като знам, че Мартин Ландесман е оптимист за бъдещето.