Даниъл Силва - Аферата Рембранд

Свети Мартин говори особено приповдигнато за потенциала на Средния изток, макар събитията на въпросното място в деня на речта му да противоречаха изцяло на неговия оптимизъм. Наред с обичайните новини за ужасни терористични актове, налице бе и тревожен доклад от Международната агенция за атомна енергия, касаещ състоянието на иранската ядрена програма. Директорът на агенцията изостави обичайния си предпазлив тон и открито заяви, че вероятно броени месеци делят Иран от превръщането му в ядрена сила.

— Времето за разговори свърши — каза той. — Сега трябва да се действа!

Сякаш искайки рязко да скъса с предишните традиции, Мартин завърши седмицата в Давос, като се съгласи набързо да се появи в медийния център и да отговори на няколко въпроса от пресата. Зоуи Рийд отсъстваше, междувременно взела си отпуска от Файненшъл Джърнъл по причини, останали неизвестни за колегите й. Още по-интригуващ бе фактът, че от известно време никой не я бе виждал. Както местонахождението на произведението на Рембранд, така и това на Зоуи се пазеше в пълна тайна. И наистина, дори Габриел не научи точно къде е. Не че той можеше да й окаже голяма помощ за възстановяването й. Хендрике нямаше да го допусне.

В средата на април, в първия сравнително приятен ден в Корнуол от месеци насам, изпълнителният директор на „Лейтъм Интернешънъл Медиа“ Джералд Малоун обяви, че продава Файненшъл Джърнъл на бившия руски олигарх Виктор Орлов. Два дни по-късно Зоуи се появи за кратко, за да съобщи, че напуска Файненшъл Джърнъл и започва работа в телевизия Си Ен Би Си в Америка. Съвпадение беше, че в деня на нейното изявление Габриел завърши поправките на лицето на Хендрике. На следващата сутрин, когато картината бе изцяло изсъхнала, той я покри с нов пласт лак. Киара го завари да стои пред платното, подпрял брадичката си с една ръка и с леко наклонена настрани глава.

— Готова ли е за представянето си? — попита Киара.

— Мисля, че да — отговори Габриел.

— Одобрява ли работата ти?

— В момента не ми говори.

— Пак ли се сдърпахте?

— Боя се, че да.

— А ти реши ли вече за Вашингтон?

— Мисля, че ще й бъдем нужни там.

— И аз така смятам, Габриел.

Преди Габриел и Киара да пристигнат в Щатите, тихата им, но взискателна гостенка вече бе станала международна сензация. Славата й не беше нещо мимолетно. Тя се дължеше на една връзка, която беше имала преди четиристотин години с художник на име Рембранд, както и на дългия и трагичен път, който бе извървяла оттогава. Преди столетия Хендрике бе изживявала дните си в унижение и срам. А сега хората се редяха на опашка за билети само за да я зърнат.

Във време, когато много музеи постоянно се разтърсваха от скандали за произхода на експонатите им, директорът на Националната художествена галерия се почувства принуден да разкрие част от черното й минало. Продадена в Амстердам през 1936 г. на човек на име Якоб Херцфелд, насилствено отнета през 1943 г. от есесовски офицер на име Курт Фос, двадесет и една години по-късно продадена на частно лице с посредничеството на галерия „Хофман“ от Люцерн. По молба на Белия дом, Националната галерия не разкри името на цюрихската банка, в която картината е лежала скрита няколко години. Не беше споменат и документът, който толкова време бе престоял в нея. Връзката й с грабежите по време на холокоста бе внимателно изтрита — също като дупката от куршум в челото й и кръвта по дрехите й. Никой с името Ландесман не бе слагал ръка на нея. Никой с името Ландесман не бе убивал, за да запази ужасната й тайна.

Скандалното минало не успя да очерни приемането й. Напротив, даже я правеше още по-привлекателна. Във Вашингтон нямаше начин човек да не види лицето й.

Очите й се впиваха в теб от билбордове и автобуси, от сувенирни тениски и чаши за кафе, дори от пълни с хелий балони, които летяха над града ден преди откриването на изложбата. Габриел и Киара я видяха за първи път минути след като самолетът им се приземи на летище „Дълес“. Тя се взираше неодобрително в тях от една реклама, докато минаваха през митническата проверка с фалшиви паспорти. Видяха я отново на огромен плакат, докато се качваха по стълбите на музея, бързащи да избегнат вечерната буря. Необичайно за тях, но закъсняваха. Вината бе изцяло на Габриел. След години труд в сенките на артистичния свят той изпитваше силно нежелание да се появява на публични места. Било то и с фалшива самоличност.