Имаше много неща, които пресата никога нямаше да научи за възвръщането на този Рембранд. Дори Рамзи бе държан на тъмно за много подробности по случая. Например той не знаеше, че седмица по-рано картината бе оставена от някого в уличката зад синагогата в парижкия квартал Маре. Не знаеше и че бе пренесена в Лондон от припотил се служител на израелското посолство и върната на Джулиан Ишърууд, едноличен собственик на понякога печелившата, но никога скучна галерия „Ишърууд Файн Артс“, която се намираше на Мейсънс Ярд 7–8, квартал Сейнт Джеймс, Лондон. Детектив инспектор Рамзи така и не научи, че по време на изявлението му картината вече бе тайно пренесена в една къща върху скалите на Корнуол, която изумително приличаше на картината на Клод Моне Митничарска колиба в Пурвил . Това се знаеше само в МИ5 и дори из кулоарите на Темс Хаус информацията бе строго поверителна.
* * *
За да се запази духът на операция „Шедьовър“, реставрацията на намерената картина също щеше да е стремителна. Габриел разполагаше с три месеца да превърне най-увреденото платно, което някога бе виждал, в централна атракция на дългоочакваната изложба на Националната художествена галерия Рембранд: Ретроспекция . Имаше три месеца да я възстанови и да й сложи нова подрамка. Три месеца да премахне кървавите петна и мръсотията от повърхността й. Три месеца да поправи дупката от куршум на челото й и да изравни гънките, получени в резултат от решението на Курт Фос да използва картината като най-скъпия плик в историята. Беше смущаващо кратко време, дори за реставратор, свикнал да работи под натиска на късите срокове.
В младежките си години Габриел би предпочел да работи в пълна изолация, но сега не обичаше да е сам. И така, с благословията на Киара, той разчисти всекидневната от мебелите и временно я превърна в ателие. Всяка сутрин ставаше преди изгрев и работеше до привечер, като всеки ден си позволяваше само кратка почивка за разходка по скалите в смразяващия януарски вятър. Киара рядко се отдалечаваше от него. Тя му помогна да изправи платното и написа кратка бележка до Ракел Херцфелд, която Габриел скри между картината и новата подрамка, преди да закове последното пиронче. Киара беше до него и на сутринта, когато Габриел се зае с неприятната задача да отстрани кръвта на Кристофър Лидел. Вместо да хвърля изцапаните тампони на земята, той ги прибираше в алуминиева кутия. Когато дойде време да се почиства мръсният лак, започна от извивката на гърдите на Хендрике — от мястото, над което бе работил Лидел в деня на убийството му.
Както обикновено, замайващата смрад на разтворите, които използваше Габриел, дразнеше Киара. За да прикрие миризмата, тя приготвяше пикантни ястия, които сервираше на светлината на свещи. Макар да се опитваха да не коментират операцията по време на вечеря, постоянното присъствие на Рембранд правеше темата трудна за отбягване. Киара често повтаряше на Габриел, че той никога нямаше да се заеме с разследването, ако тя не бе настояла.
— Значи ти хареса отново да се върнеш в Службата? — попита я Габриел закачливо.
— Отчасти — призна Киара. — Но ще съм също толкова щастлива и ако операция „Ландесман“ се окаже последният ти шедьовър.
— Тя все още не е шедьовър — каза Габриел. — Не и преди тези центрофуги да стигнат до предназначението си.
— Притесняваш ли се да оставиш това в ръцете на Узи?
— Всъщност така е по-добре. — Габриел погледна повредената картина, подпряна на статива във всекидневната. — Освен това в момента имам други проблеми.
— Ще бъде ли готова навреме?
— Трябва да бъде.
— Ще ходим ли на откриването?
— Още не съм решил.
Киара се взря в платното.
— Разбирам причините Лена да я дари на Националната галерия, но…
— Но какво?
— На мен би ми било трудно да я даря.
— Не и ако сестра ти е била превърната в пепел само защото е имала тъмна коса.
— Знам, Габриел. — Киара отново погледна картината. — Мисля, че тук е щастлива.
— Нямаше да мислиш така, ако и ти прекарваше толкова време с нея.
— Не се ли държи добре с теб?
— Да кажем, че и тя си има своите капризи.
След като се върнаха в Корнуол, Габриел и Киара успяха да се изолират от външния свят. Но през втората половина на февруари, когато Габриел беше в разгара на реставрацията, Мартин Ландесман успя да наруши усамотението им. Изглежда, след дълго отсъствие от публичното пространство, Свети Мартин бе решил отново да излезе под светлината на прожекторите по време на ежегодното си появяване в Давос. След като откри форума, дарявайки допълнителни сто милиона долара към инициативата му за осигуряване на храна за Африка, той произнесе впечатляваща реч, която единодушно беше призната за събитието на седмицата. В нея не само пророчески оповести края на Голямата рецесия, но и заяви, че е „по-обнадежден от всякога“ за бъдещето на планетата.
Читать дальше