Даниъл Силва - Аферата Рембранд

— Не сме сами вече, Мартин. Защото имаме теб .

Макар очите му да бяха скрити зад слънчеви очила, сега вече му беше трудно да поддържа привидната си самоувереност. „Мартин се бори — помисли си Габриел. — Бори се срещу греховете на баща си. Бори се срещу илюзията на собствения си живот. Бори се срещу факта, че въпреки парите и властта си, Свети Мартин тази сутрин е надвит от детето на оцелели евреи.“ За миг Габриел се зачуди дали да не използва именно усещането за достойнство на Мартин. Но Мартин нямаше достойнство. Имаше само инстинкт за самосъхранение. И беше алчен. Тази алчност го бе принудила толкова време да крие истината за произхода на състоянието си. И тъкмо алчността щеше да принуди Мартин да осъзнае, че не съществува никаква друга спасителна алтернатива, освен онова, което щеше да му предложи Габриел.

— И какво по-точно ми предлагаш? — най-сетне запита Ландесман.

— Партньорство — рече Габриел.

— Какъв вид партньорство?

— Бизнес партньорство, Мартин. Двамата с теб. Заедно ще завъртим бизнес с Иран. Ти ще запазиш парите и репутацията си. Животът ти ще продължи, сякаш не се е случило нищо. Но с една съществена разлика. Занапред ти ще работиш за мен, Мартин. Аз те притежавам. Току-що бе вербуван от израелското разузнаване. Добре дошъл в нашето семейство.

— И колко време ще трае това партньорство?

— Докато преценим ние. А ако дръзнеш да стъпиш накриво, моментално ще те хвърлим на вълците.

— А печалбите?

— Не успя да се сдържиш, нали?

— Все пак това е бизнес сделка, Алон.

Габриел вдигна очи към небето.

— Смятам, че петдесет на петдесет звучи справедливо.

Ландесман се смръщи.

— И не съзираш ли някакъв етичен проблем в това тайните служби на Израел да се облагодетелстват от продажбата на газови центрофуги на Ислямска република Иран?

— Напротив, даже много ми допада.

— А колко време имам, за да обмисля офертата ти?

— Към десетина секунди.

Ландесман вдигна слънчевите си очила и известно време се взира мълчаливо в Габриел.

— Твоите двама агенти ще бъдат оставени в подножието на Ле Диаблере след един час. Обади ми се, когато решиш да уточним подробностите около новите ни отношения. — Той направи пауза. — Допускам, че имаш номерата ми?

— Всичките , Мартин.

Ландесман се запъти към вратичката на хеликоптера. После се спря.

— Един последен въпрос.

— Слушам те.

— От колко време работи за вас Зоуи?

Габриел се усмихна.

— Ще се чуем скоро, Мартин.

Ландесман се обърна и без да каже и думичка повече, се качи на хеликоптера си, последван от Мюлер и Брунер. Вратата се затвори, роторите се завъртяха и секунди по-късно Габриел бе посред снежна вихрушка. Мартин Ландесман го изгледа през прозореца, сякаш наслаждавайки се на мъничкото си отмъщение. После се издигна в бледосиньото небе и скоро се изгуби от поглед.

Габриел заряза мерцедеса на Мартин в синята зона в центъра на Гщаад и потегли към Ле Диаблере с аудито. Паркира близо до станцията на кабинковия лифт и влезе в едно кафене да почака. Мястото беше пълно с развълнувани скиори в ярки екипи, които нямаха представа каква сделка е била сключена току-що на броени километри от тях. Докато си поръчваше кафе с топло хлебче, Габриел се замисли колко нелепо бе случващото се. Порази го и фактът, че независимо от напредващата си възраст, досега никога не бе карал ски. Вече от няколко години Киара го умоляваше да идат на ски ваканция. Може би най-сетне щеше да се съгласи. Ала не тук. Може би в Италия или в Америка, помисли си той. Обаче не и в Швейцария.

Габриел отнесе кафето и хлебчето си в предната част на заведението и седна на една маса с хубав изглед към пътя и паркинга. Тъмнокоса жена с малко момченце попита дали е удобно да седне до него. Тримата заедно гледаха как огромната кабина на лифта се издига като дирижабъл и изчезва сред дърветата. Габриел хвърли поглед към телефона си за часа. До крайния срок оставаха още десет минути. Прииска му се да се обади на Киара и да й каже, че всичко с него е наред. Да се обади на Узи и Шамрон, за да им съобщи, че е сключил най-важната сделка в кариерата си. Но не смееше. Не и през ефира. Едва ли досега бе постигал нещо толкова значимо. Но имаше и редица съучастници — някои доброволни, други не толкова. Лена Херцфелд, Петер Фос, Алфонсо Рамирес, Рафаел Блох, Зоуи Рийд…

Той отново погледна часа. Пет минути до крайния срок. Пет минути до първото изпитание на новото им съвместно начинание с Ландесман. Нямаше какво друго да стори, освен да чака. Колко адекватен завършек, помисли си той. Подобно на повечето ветерани от Службата, той бе изкарал цялата си кариера в чакане. Чакане на самолет или на влак. Чакане на информатор. Чакане слънцето да изгрее, след като е убил някого. И сега Габриел отново бе в същото положение — чакаше Свети Мартин Ландесман да освободи двама агенти, които почти бяха отписани от царството на живите. Вечното чакане, помисли си той. Защо тази сутрин да бъде по-различна?