Даниъл Силва - Аферата Рембранд

Откриването на изложбата беше официално, само за поканени. Въпреки това, багажът на всички гости трябваше да бъде проверен — заповед, спусната на галерията веднага след атентатите на единадесети септември. Джулиан Ишърууд чакаше точно зад мястото за проверка под главната ротонда и неспокойно поглеждаше часовника си. Когато зърна Габриел и Киара, направи театрален жест на облекчение. В следващия миг, виждайки облеклото на Габриел, неуспешно опита да прикрие усмивката си.

— Не очаквах, че ще доживея да те видя в смокинг.

— Нито пък аз, Джулиан. И ако направиш още някакъв остроумен коментар…

Киара усмири Габриел с дискретно побутване в ребрата.

— Ако е възможно, бих искала тази вечер да не заплашваш да убиеш някого.

Габриел се намръщи.

— Ако не бях аз, Джулиан сега щеше да се мъчи да събере четиридесет и пет милиона долара. Най-малкото, което може да направи, е да покаже известно уважение.

— По-късно ще има достатъчно време за това — каза Ишърууд. — Но сега има двама души, които с нетърпение очакват да те видят.

— Къде са?

— Горе.

— Надявам се, че са в отделни стаи.

Джулиан кимна тържествено:

— Точно както искаше.

— Да вървим.

Ишърууд ги поведе през ротондата между море от смокинги и вечерни рокли, после няколко етажа нагоре по широки мраморни стъпала. Един охранител ги пропусна в административната част на музея и ги насочи към чакалня в края на дълъг и покрит с килим коридор. Вратата бе затворена. Габриел понечи да натисне дръжката, но се поколеба.

Много е крехка. Те всички са крехки…

После тихичко почука. Лена Херцфелд, детето от тавана, дъщерята на мрака, каза:

— Влез.

Беше седнала съвършено изправена в средата на коженото канапе, със събрани колене и ръце в скута. Стискаше официалната програма на изложбата, вече смачкана и мокра от сълзите й. Габриел и Киара приседнаха от двете й страни и я прегърнаха, докато плачеше. След няколко минути тя погледна Габриел и докосна лицето му.

— Как да ви наричам тази вечер? Господин Аргов или господин Алон?

— Моля ви, наричайте ме Габриел.

Тя се усмихна бегло и погледна надолу към програмата.

— Все още се изумявам, че успяхте да я намерите след толкова много години.

— Нямаше да се справим без помощта на сина на Курт Фос.

— Радвам се, че е дошъл тази вечер. Къде е?

— В съседната стая. Ако нямате нищо против, би искал да поговори с вас насаме преди откриването. Иска да се извини за стореното от баща му.

— Не той е престъпникът, Габриел. И неговото извинение няма да върне сестра ми.

— Но може би не е зле все пак да го изслушате. — Той взе дланта й. — Достатъчно дълго сте се самонаказвали, Лена. Време е да позволите на другиго да понесе вината за смъртта на близките ви.

Сълзи се търколиха по бузите й, макар тя самата да не издаде и звук. Най-после се съвзе и кимна.

— Ще изслушам извинението, но няма да плача пред него.

— Има нещо, за което трябва да ви предупредя, Лена.

— Че прилича на баща си?

— Малко по-възрастен — каза Габриел. — Но приликата е поразителна.

— Предполагам тогава, че Бог е решил да накаже и него. — Тя бавно поклати глава. — Да живееш с лицето на убиец… Не мога да си го представя.

За щастие на Петер Фос, Лена успя да овладее шока, когато го зърна за първи път, макар да не успя да спре сълзите. Габриел остана в стаята при тях само за минутка, а после се измъкна в коридора да изчака с Киара и Ишърууд. Лена се появи десет минути по-късно. Очите й бяха зачервени, но като цяло изглеждаше забележително спокойна. Габриел я хвана за ръка и каза, че има още някой, който иска да я види.

Портрет на млада жена , маслени бои на платно, 104 на 86 сантиметра, от Рембранд ван Рейн, беше поставен на триножник в малка зала, покрит с грубо памучно платно и заобиколен от няколко охранители. Там беше и неспокойният уредник на изложбата. Киара хвана Лена под ръка, докато Габриел и Ишърууд внимателно отместваха покривалото.

— Изглежда много по-красива, отколкото я помня.

— Още не е късно да размислите, Лена. Ако не искате да я дарявате завинаги, Джулиан може още сега да промени условията по договора, за да бъде само временно преотстъпване на музея.

— Не — каза тя след кратка пауза, — не мога да се грижа за нея. Не и на моята възраст. Тук ще е по-щастлива.

— Сигурна ли сте? — настоя Габриел.

— Сигурна съм. — Лена погледна картината. — Поставихте ли молитвата за сестра ми вътре?