Даниъл Силва - Аферата Рембранд

През един приятно топъл следобед в началото на юни, докато се приближаваше към южния край на залива Кайнънс, той забеляза възрастен човек с очила, застанал на терасата на кафене „Полпеор“ на нос Лизард. За миг се изкуши да се обърне и да тръгне в обратна посока, но сведе глава и продължи. Стареца бе пропътувал голямо разстояние, за да се видят. Най-малкото, което можеше да направи, бе да се сбогуват подобаващо.

Терасата бе обляна в слънчева светлина. Двамата седяха сами в ъгъла под сянката на един чадър. Шамрон бе с гръб към морето, а Габриел — срещу него. Беше облечен в планинарски шорти и непромокаеми обувки с дебели чорапи, смъкнати до глезена. Шамрон разбърка две пакетчета захар в кафето си и попита на иврит дали Габриел носи оръжие. Габриел хвърли поглед към полиестерната раница на съседния стол. Ари смръщи чело.

— Нарушение на правилника е да държиш оръжието си в багажа. Този пистолет трябва да бъде винаги на кръста ти, за да можеш бързо да го измъкнеш.

— Причинява ми болка, когато се разхождам по-дълго.

Шамрон, който също страдаше от хронични болежки, кимна с разбиране.

— Поне се радвам, че британските власти са ти разрешили официално да носиш винаги оръжие. — Усмихна се бегло. — Вероятно трябва да благодарим на иранците за това.

— Нещо ново?

Ари кимна мрачно.

— Убедени са, че зад всичко стоим ние. И нямат търпение да ни върнат услугата. Знаем, че един от най-големите им мозъци, планиращи терористичните нападения на „Хизбула“, е ходил до Техеран преди седмица. Знаем също, че редица от техните агенти напоследък са се разбъбрили. Въпрос на време е кога точно ще ни ударят.

— Моето име споменава ли се?

— Засега не.

Габриел отпи от минералната си вода и запита Ари какво прави в страната.

— Малко домакинска работа след операцията.

— От какъв характер?

— Крайният съвместен оперативен анализ на службите — процеди Шамрон с пренебрежение. — Това е моят личен кошмар. През последните няколко дни се оказах заключен в Темс Хаус с две дузини британски и американски шпиони, които смятат, че имат спуснати свише права да ми задават всякакви въпроси.

— Светът се променя, Ари.

— Аз си харесвам предишния свят. Всичко беше по-просто. Освен това никога не съм работил добре в екип.

— Защо с този разбор не се занимава Узи?

— Узи е прекалено ангажиран, за да се занимава с нещо толкова тривиално — каза язвително Шамрон. — Помоли ме аз да се заема. Все пак си мисля, че не бе изцяло загуба на време. Имаше някои мостове, които се нуждаеха от поправка. Доста напрегнато беше станало в онзи оперативен център през последната вечер.

— И как съм изпаднал от списъка с поканените на подобно събрание?

— Греъм Сиймор сметна, че заслужаваш почивка.

— Колко тактично.

— Опасявам се, че ще има някой и друг въпрос, преди случаят официално да бъде приключен.

— Какви въпроси?

— Относно художествения аспект на операцията.

— Например?

— Например откъде Ландесман е научил, че платното на Рембранд се е появило отново на бял свят?

— Густаф ван Беркел от Комитета „Рембранд“.

— Каква е връзката между тях?

— Кой според теб е финансирал Комитета?

— Мартин Ландесман?

Габриел кимна.

— Какъв по-удачен начин да си гарантираш намирането на изгубен Рембранд от този да събереш в комитет най-добрите познавачи на художника? Ван Беркел и неговият екип са знаели местонахождението на всеки известен Рембранд. А когато се е откриела нова картина, тя автоматично се е занасяла на Ван Беркел за установяване на произхода.

— Колко типично за Мартин! — възкликна Шамрон. — Значи, когато картината се е озовала в Гластънбъри за реставрация, Мартин е наел професионалист, който да му я достави?

— Точно така — кимна Габриел. — Но пък се оказало, че този крадец има съвест — товар, който Мартин никога не е усещал върху плещите си.

— Французинът?

— Мисля, че да — каза Габриел. — Но при никакви обстоятелства недей да споменаваш на британците каквото и да е за Морис Дюран.

— Защото сте се договорили ли?

— По-точно Ели се е разбрал с него.

Шамрон махна пренебрежително с ръка.

— Като човек, посветил живота си на съхранението на картините във времето, не се ли притесняваш да защитаваш самоличността на крадец, задигнал творби на стойност милиарди долари?

— Ако Дюран не бе дал онзи списък с имена и сметки на Хана Вайнберг, никога нямаше да съумеем да пречупим Мартин. Този списък го повали.