Даниъл Силва - Английският шпионин

— Но ти беше добро момиче, Наталия, а аз бях съвсем друго нещо.

Катерина не каза нищо повече. Маделин вдигна вързаните си ръце и се опита да хапне от пая с месо.

— Няма ли да срежеш тиксото? — попита тя.

— Бих искала, но не мога.

— Защо?

— Защото ти си добро момиче — отвърна Катерина, като смачка угарката си на пода на плевнята. — И само ще ми се пречкаш.

Беше малко след дванайсет часа, когато Били Конуей влезе през вратата на кръчмата „Томи О’Бойл“ на Юниън Стрийт. Бившият член на ИРА Рори Галахър лъскаше халбите зад бара.

— Канех се да изпращам спасителен отряд — каза той.

— Беше дълга нощ — отвърна Конуей, — по-дълга, отколкото очаквах.

— Проблеми ли имаше?

— Усложнения.

— Опасявам се, че се задават още.

— За какво говориш?

Галахър погледна към стълбите.

— Имаш си компания.

Келър седеше с крака върху бюрото на Били Конуей, когато вратата на офиса се отвори със скърцане. Конуей застина неподвижно на прага. Изглеждаше така, сякаш току-що е видял призрак. Кристофър си помисли, че в известен смисъл това беше така.

— Здравей, Били. Радвам се да те видя отново.

— Мислех…

— … че съм мъртъв?

Конуей не каза нищо. Келър се изправи.

— Разходи се с мен, Били. Трябва да поговорим.

Връщането на Кристофър Келър в Северна Ирландия бе предизвикало едно от най-големите събирания на Южноармаската бригада на Временната ИРА, откакто бе подписано Белфасткото споразумение. В този момент общо дванайсет членове на бригадата се бяха скупчили около Еймън Куин и Джими Фейгън в кухнята на селската къща в Кросмаглен. Осем от присъстващите бяха излежали дълги присъди в затвора „Мейз“ и бяха освободени единствено по силата на мирното споразумение. Другите четирима бяха работили с Куин в Истинската ИРА, в това число и Франк Магуайър, чийто брат Шеймъс бе умрял от ръката на Келър в Кросмаглен през 1989 година.

Както обикновено при такива събирания, въздухът бе натежал от цигарен дим. По средата на масата бе разстлана избеляла и протрита по ръбовете карта на Южна Арма. Това беше същата карта, която Фейгън бе използвал при планирането на клането в Уорънпойнт. В действителност някои от неговите някогашни маркировки и обозначения все още се виждаха. До картата имаше мобилен телефон, който започна да вибрира в 12 часа и 15 минути. Бе пристигнал есемес от Рори Галахър. Куин се усмихна. Келър и Алон скоро щяха да потеглят към тях.

Кристофър и Били Конуей наистина се разходиха, но само до Йорк Лейн. Това беше тиха и спокойна улица без магазинчета и ресторанти, само с една църква в единия край и редица тухлени промишлени сгради в другия. Габриел бе паркирал на едно празно място извън обсега на охранителните камери. Келър напъха Били Конуей на предната пасажерска седалка, а той самият седна отзад. Като гледаше право напред, Алон спокойно запали двигателя.

— Къде е Еймън Куин? — попита той Били Конуей.

— Не съм виждал Еймън Куин от двайсет и пет години.

— Грешен отговор.

С мълниеносен удар Габриел счупи носа на Конуей. След това включи на скорост и потегли.

Автомобилът „Форд Ескорт“ на Алон и Кристофър бе снабден с джипиес проследяващо устройство — факт, който Аманда Уолъс бе пропуснала да спомене пред тях. В резултат на това от МИ5 бяха следили колата през цялата сутрин при придвижването ѝ от Олдъргроув до тайната квартира и след това до „Стратфорд Гардънс“ и Йорк Лейн. Освен това от МИ5 наблюдаваха движението на автомобила с помощта на белфастката мрежа за видеонаблюдение. Една камера на улица „Фредерик“ бе заснела ясно мъжа на предната пасажерска седалка — мъж, чийто нос видимо кървеше обилно. Един от техниците на МИ5 уголеми изображението и го пусна на видеоекран в оперативния център на Темс Хаус. Греъм Сиймор гледаше същата картина във Воксхол Крос.

— Разпознаваш ли го? — попита Аманда Уолъс.

— Беше отдавна — отговори Сиймор, — но мисля, че това е Били Конуей.

— Онзи Били Конуей.

— От плът и кръв.

— Той беше един от нашите, нали?

— Не — отвърна Греъм, — беше мой и Келър помагаше да го ръководя.

— Тогава защо кърви?

— Може би той никога не е бил наистина на наша страна, Аманда. Може би през цялото време е бил от хората на Куин.

Сиймор видя как колата зави по магистрала M2 и се отправи на север. „Това е най-удивителното нещо в нашия занаят — помисли си той. — Грешките ни винаги се връщат да ни преследват. И в крайна сметка всички дългове се плащат.“