Даниъл Силва - Английският шпионин

— Кой е там?

Проблесна огънчето на запалка и едно лице се наведе към хвърляната от него светлина.

— Ти — прошепна Маделин.

Запалката угасна и отново се възцари мрак. След това един глас се обърна към нея на руски език.

— Съжалявам — каза младата жена, — но не те разбрах.

— Казах, че сигурно си жадна.

— Ужасно много — отговори Маделин.

Чу се шум от отваряне на бутилка с вода. Маделин долепи устни до пластмасовото гърло и пи.

— Благодаря…

И млъкна. Не искаше да показва признателността на безпомощния пленник към похитителя му. После осъзна, че Катерина също бе пленница.

— Покажи ми лицето си.

Огънчето на запалката припламна за втори път.

— Не мога да те видя ясно — каза Маделин.

Катерина приближи запалката до лицето си.

— Как изглеждам? — попита тя.

— Точно като в Лисабон.

— Откъде знаеш за Лисабон?

— Един мой приятел те е наблюдавал от отсрещната страна на улицата. Направил ти е снимка.

— Алон ли?

Маделин не отговори.

— Срамота е, че изобщо си се срещала с него. Все още щеше да живееш като принцеса в Санкт Петербург. А сега си тук.

— Къде е това тук ?

— Дори и аз не съм сигурна. — Катерина извади цигара от пакета си и след това го подаде на Маделин. — Пушиш ли?

— Боже, не!

— Ти винаги си била добро момиче, нали? — Катерина поднесе края на цигарата си към пламъчето и го остави да угасне.

— Моля те — каза Маделин. — Бях на тъмно толкова дълго време.

Катерина отново щракна запалката.

— Поразходи се наоколо — предложи Маделин. — Нека да видя къде сме.

Катерина направи обиколка на плевнята и спря до вратата.

— Опитай да я отвориш.

— Тя не може да се отвори отвътре.

— Пробвай.

Катерина се облегна на вратата, но тя не помръдна.

— Някакви други блестящи идеи?

— Предполагам, че бихме могли да запалим сеното.

— Сигурна съм, че точно сега — отвърна Катерина — той ще бъде повече от щастлив да ни остави да изгорим.

— Кой?

— Еймън Куин.

— Ирландецът?

Катерина кимна утвърдително.

— Какво ще прави той?

— Първо ще убие Габриел Алон и Кристофър Келър. След това ще ме върне в Московския център срещу откуп от двайсет милиона долара.

— Те ще платят ли?

— Може би. — Катерина замълча, после добави: — Особено ако сделката включва и теб.

Запалката угасна. Катерина седна.

— Как да те наричам? — попита тя.

— Маделин, разбира се.

— Това не е истинското ти име.

— То е единственото име, което имам.

— Не, не е така. В лагера те наричахме Наталия. Не помниш ли?

— Наталия?

— Да — отвърна Катерина. — Малката Наталия, дъщерята на генерала от КГБ. Толкова хубавка. И английското произношение, което те накараха да усвоиш. Ти беше като кукла.

— Замълча за миг. — Аз те обожавах. Ти беше всичко, което имах в онова място.

— Тогава защо ме отвлече?

— Всъщност аз трябваше да те убия. Куин също.

— Защо не го направи?

— Куин промени плана.

— Но щеше да ме убиеш, ако бе имала тази възможност, така ли?

— Не го исках — отговори Катерина след малко. — Но… да, предполагам, че щях да го направя.

— Защо?

— По-добре аз, отколкото някой друг. Освен това — добави тя, — ти предаде своята страна. Ти избяга.

— Тя не беше моята страна. Мястото ми не беше там.

— А тук, Наталия? Тук ли ти е мястото?

— Аз се казвам Маделин. — Младата жена помълча известно време. — Какво ще стане, ако се върна в Русия?

— Предполагам, че ще прекарат няколко месеца да изцедят от мозъка ти всичката възможна информация.

— А после?

— Высшая мера.

— Най-тежкото наказание?

— Мислех, че не говориш руски.

— Един приятел ми каза този израз.

— Къде е приятелят ти сега?

— Той ще ме намери.

— И тогава Куин ще го убие. — Катерина отново щракна запалката си. — Гладна ли си?

— Умирам от глад.

— Мисля, че ни оставиха няколко пая с месо.

— Обожавам пай с месо.

— Боже, звучиш като англичанка. — Катерина разопакова един от пайовете и внимателно го сложи в ръцете на Маделин.

— Ще бъде по-лесно, ако срежеш тиксото.

Катерина пушеше замислено в тъмнината.

— Колко си спомняш? — попита тя.

— За лагера ли?

— Да.

— Нищо — отвърна Маделин. — И всичко.

— Аз нямам свои снимки като малка.

— Нито пък аз.

— Спомняш ли си как изглеждах?

— Беше красива — отвърна Маделин. — Тогава исках да приличам на теб.

— Това е смешно — каза Катерина, — защото аз пък исках да бъда като теб.

— Аз бях едно досадно малко дете.