Даниъл Силва - Английският шпионин

— Не мога, Джими.

— Защо?

— Имам работа.

Куин отпи от пяната на своята „Гинес“ и огледа помещението. Миризмата на паркетин и бира, мекият ромон на гласове с армаски акцент: след всичките години в нелегалност, след всичките години, в които бе продавал услугите си на най-високата цена, той най-сетне отново беше у дома.

— Защо си тук? — попита Фейгън.

— Чудех се дали може да проявиш интерес към една малка акция.

— Каква ще е ползата за мен?

— Пари.

— Няма да има повече бомби, Еймън.

— Не — отвърна Куин. — Никакви бомби.

— Тогава каква е работата?

— Засада. Точно като едно време.

— Коя е целта?

— Онзи, който се измъкна.

— Келър ли?

Куин кимна утвърдително. Джими Фейгън се усмихна.

Фермата беше двеста или двеста и четиресет акра в зависимост от това кой от членовете на клана Фейгън ще попитате. Тя представляваше предимно хълмиста, покрита с пасища земя, разделена на по-малки парцели от ниски каменни огради, някои от които бяха построени много преди кракът на първия протестант да стъпи там, или поне така се говореше. Ирландия се намираше току зад следващия хълм. На нито един от пътищата нямаше дори и намек за граница.

В най-високата част на фермата се издигаше двуетажна тухлена къща, където овдовелият Фейгън живееше с двамата си синове — и двамата ветерани от ИРА и от опозиционната Истинска ИРА. Навътре в имота имаше голяма плевня от гофрирана алуминиева ламарина и втора постройка, където Фейгън бе крил оръжия и взривни вещества по време на войната. Точно там през зимата на 1989 г. младият Кристофър Келър бе подложен на брутален разпит от Еймън Куин. Сега Маделин и Катерина заеха мястото на Келър. Куин остави достатъчно храна, вода и одеяла, за да изкарат студения декемврийски следобед, и заключи вратата с два големи катинара. След това пое с Били Конуей по черния път, водещ обратно към къщата. Конуей се взираше в земята, пъхнал ръце в предните джобове на палтото си. Изглеждаше нервен. Това бе обичайното му изражение.

— С колко време разполагаме? — попита Били.

— Ако трябва да гадая — отговори Куин, — той вече е тук. Алон също.

— За да търсят мен несъмнено.

— Можем само да се надяваме.

— А ако Келър поиска да ме види? Тогава какво ще правя?

— Ще играеш двойна игра, Били, точно както винаги си правил. Кажи му, че си губят времето да ме търсят на север. Кажи му, че си чул слух, че съм в републиката.

— Какво ще стане, ако не ми повярва?

— Защо да не ти повярва, Били? — Куин сложи ръка на рамото на Конуей и се усмихна. — Ти беше най-добрият му агент.

Келър паркира колата точно срещу къщата и забързано тръгна към градинската пътека. Вратата се отвори само като я докосна и той се насочи към гласовете, идващи от кухнята. Там намери Габриел и Маги Донахю да седят на масата, всеки с чаша чай пред себе си. На масата имаше и голяма купчина използвани банкноти, малко мъжки дрехи, набор от тоалетни принадлежности, една снимка и пистолет „Глок-17“. Глокът беше на няколко сантиметра извън обсега на Маги Донахю. Тя седеше като глътнала бастун — едната ѝ ръка бе положена защитно пред корема, а между пръстите на другата димеше цигара. Кристофър се досети, че е плакала няколко минути по-рано. Сега суровото ѝ лице бе застинало в белфастка маска на резервираност и недоверие. Лицето на Алон беше безизразно — свещеник с пистолет и кожено яке. В продължение на няколко секунди той сякаш не забеляза присъствието на Келър. След това вдигна поглед към него и се усмихна.

— Господин Мърчант — каза Габриел сърдечно. — Много мило от ваша страна, че се присъединихте към нас. Бих искал да ви запозная с моята нова приятелка Маги Донахю. Маги тъкмо ми казваше как Били Конуей я е принудил да постави тези неща в дома си. — Той замълча, после добави:

— Маги ще ни помогне да намерим Еймън Куин.

Постройката от гофрирана ламарина, намираща се в сърцето на фермата на Фейгън, бе шест на дванайсет метра, с бали сено в единия край и набор от ръждясали инструменти в другия. Тя беше проектирана съгласно специфичните изисквания на Джими Фейгън и бе изработена във фабриката му в Нюри. Външната врата бе необичайно дебела и на повдигнатия под имаше добре прикрит капак, който водеше до едно от най-големите скривалища за оръжия и експлозиви в Северна Ирландия. Маделин Харт не знаеше нищо за това. Знаеше само, че не е сама — миризмата на застоял тютюн и евтин хотелски шампоан ѝ го беше подсказала. Най-накрая една ръка смъкна качулката от главата ѝ и внимателно отлепи тиксото от устата ѝ. Въпреки това тя нямаше никаква представа за околната обстановка, защото тъмнината бе непрогледна. Маделин поседя мълчаливо известно време с опрян на балите сено гръб и изпънати напред крака. После попита: