Даниъл Силва - Английският шпионин

— Време е да слизаме на брега — каза Еймън. — Бъди добро момиче. В противен случай ще ти пусна един куршум в мозъка. Ясен ли съм?

Двете очи се взираха хладно в него. В тях нямаше страх, а само гняв. Куин трябваше да признае, че се възхищава на смелостта ѝ. Той отново нахлузи качулката на главата ѝ и я изправи на крака.

Конър Дилейни ги откара бързо право на мястото. Еймън скочи до глезени във водата. След това, с помощта на Катерина, свали Маделин от лодката и я поведе към колата, паркирана край пътя. Беше тъмносиво „Пежо 508“. Багажникът беше отворен. Куин натика Маделин вътре и затръшна капака. После двамата с Катерина се качиха в колата — тя на предната пасажерска седалка, а Еймън се изтегна на задната седалка с насочен към гръбнака ѝ пистолет „Макаров“. Зад волана се настани Били Конуей, облечен с двуредно моряшко палто и с плетена вълнена шапка на главата.

— Добре дошъл у дома — каза той, след това запали двигателя и потегли.

Те се отправиха на запад към градчето Даунпатрик. Куин инстинктивно извърна лице, когато една патрулка на ПСНИ 66 66 Полицейската служба на Северна Ирландия. — Б.пр. се зададе срещу тях с мигащи светлини.

— Според теб къде отива толкова рано в тази прекрасна събота сутрин?

— Така е навсякъде в шестте графства. — Били Конуей погледна в огледалото за обратно виждане. — Предполагам, че ти си причината за това.

— Предполагам, че е така.

— Кое е момичето в багажника?

Куин се поколеба, после отговори честно.

— Руската мацка, която спеше с премиера?

— Същата.

— Исусе, Еймън! — Били Конуей кара мълчаливо известно време. — Ти изобщо не ми каза, че ще водиш заложник.

— Някои аспекти в ситуацията се промениха.

— Кои аспекти?

Куин не каза нищо повече.

— Какво възнамеряваш да правиш с нея?

— Да я скрия.

— Къде?

— Някъде, където никой няма да я намери.

— В Южна Арма?

Еймън запази мълчание.

— По-добре да им съобщим, че идваме.

— Не — каза Куин. — Никакви телефони.

— Не можем просто да се появим на прага им.

— Напротив, можем.

— Защо?

— Защото аз съм Еймън Куин.

Друга полицейска кола се зададе с пълна скорост срещу тях откъм Даунпатрик. Куин наведе глава. Били Конуей стисна здраво волана с двете си ръце.

— Защо доведе тук това момиче, Еймън?

— За примамка — отговори Куин.

— За какво?

— Просто карай, Били. Ще ти кажа останалото, когато стигнем в Бандитската територия.

Хеликоптерът „Сий Кинг“ се беше приземил на летище Олдъргроув, намиращо се в съседство с летище Белфаст Сити. Аманда Уолъс им беше уредила кола — петгодишен „Форд Ескорт“ с избеляла синя боя и навъртени почти сто и шейсет хиляди километра. Тя също така им бе осигурила тайна квартира на МИ5 в протестантската част на Северен Белфаст. Двама офицери от отдел Т — ирландското подразделение за борба с тероризма, чакаха в нея, когато Габриел и Кристофър пристигнаха там малко след полунощ. Никой от тях не познаваше Келър по име или по физиономия, докато самоличността на Алон се оказа по-трудна за скриване.

Те прекараха една безсънна нощ, наблюдавайки търсенето на плавателния съд, който беше взел Маделин Харт от изолираното заливче на северното крайбрежие на Корнуол. В шест часа сутринта стана ясно, че лодката няма да бъде намерена — или поне не и с Маделин на борда. Британската общественост обаче не знаеше нищо за отвличането. Тя също така не знаеше, че офицер от Секретната разузнавателна служба се бе самоубил, скачайки от една тераса на Воксхол Крос. Водещата новина на сутрешната програма на Би Би Си „Брекфаст Тайм“ се отнасяше за спорния план на премиера да реформира Националната здравна служба. Като цяло реакцията беше враждебна. В шест и половина Габриел и Келър излязоха от квартирата и се качиха във форда. Те прекараха следващите трийсет минути в обикаляне из северните и източните райони на града, за да се уверят, че не са следени от МИ5 или друго подразделение на британското разузнаване. След това, в седем часа, завиха по Кръмлин Роуд и навлязоха в католическия квартал Ардойн. Кристофър паркира в единия край на „Стратфорд Гардънс“ и изключи двигателя. Няколко прозореца в редицата еднотипни къщи светеха, но иначе улицата тънеше в мрак.

— След колко време ще се появят приятелите ти? — попита Алон.

— Още е рано — отвърна неопределено Келър.

— Това не звучи обнадеждаващо.