Даниъл Силва - Английското момиче

— В четири часа в кафене „Неро“ — каза Алон. — И този път не закъснявайте.

За голямо огорчение на Греъм Сиймор, Габриел и Маделин настояха да направят една последна разходка заедно. Те тръгнаха по „Милбанк“ под поривите на вятъра, минаха край парка „Виктория Тауър Гардънс“, Уестминстърското абатство и сградата на Парламента и в четири без десет следобед влязоха в кафенето. Алон си поръча черно кафе, Маделин — чай „Ърл Грей“ с мляко и бисквита. Тя извади пудриера от дамската си чанта и се огледа в огледалцето ѝ.

— Как изглеждам? — попита.

— Много израелски.

— Това комплимент ли е?

— Приберете я — каза Габриел.

Маделин го послуша. След това погледна през прозореца към тълпите, които сновяха по тротоарите на Бридж Стрийт. „Като че ли никога не ги е виждала преди — помисли си Габриел. — Като че ли никога няма да ги види отново.“ Той огледа вътрешността на кафенето. Никой не я позна. И защо да я познаят? Тя беше мъртва и погребана, заровена в гробището в Базилдън. Един град без душа за една млада жена без име, нито минало.

— Не е нужно да го правите — каза той след малко.

— Разбира се, че е нужно.

— Имам достатъчно доказателства и без вас. Имам видеозаписа на Жиров.

— Кремъл може да отрече думите на Жиров — отговори тя. — Но не може да отрече мен.

Маделин продължаваше да гледа през прозореца.

— Насладете се на гледката — каза Алон, — защото, ако направите това, ще мине дълго време, преди да ви позволят да се върнете в Лондон.

— Според вас къде ще ме изпратят?

— В някоя тайна квартира сред нищото. Може би в някоя военна база, докато бурята премине.

— Не звучи много привлекателно, нали?

— Винаги може да се върнете с мен в Израел.

Тя не отговори. Габриел се наведе над масата и хвана ръката ѝ. Младата жена леко потрепери.

— Държа една вила в Корнуол — каза той тихо. — Градчето не е кой знае какво, но е край морето. Ако искате, може да останете там.

— Има ли изглед? — попита Маделин.

— Има прекрасен изглед — отговори Алон.

— Това може да ми хареса.

Тя се усмихна смело. От другата страна на улицата камбаната на Биг Бен отбеляза четири часа.

— Тя закъснява — каза невярващо Габриел. — Не мога да повярвам, че закъснява.

— Тя винаги закъснява — вметна Маделин.

— Между другото, вие сте ѝ направили много силно впечатление.

— Не само на нея.

Маделин неволно се засмя и отпи от чая си. Габриел погледна намръщено часовника си. След това вдигна очи и видя Саманта Кук да влиза стремително през вратата. Миг по-късно тя стигна, леко задъхана, до тяхната маса. Саманта се вгледа за кратко в Алон, преди да обърне поглед към красивата тъмнокоса девойка, която седеше срещу него. И тогава разбра.

— Мили боже! — прошепна тя.

— Може ли да ви предложим нещо за пиене? — попита Маделин със специфичния си английски акцент.

— Всъщност… — заекна Саманта Кук — може би ще е по-добре да се разходим.

Тринайсет часа по-късно един младши служител от Даунинг Стрийт донесе пакет вестници пред червената тухлена къща в лондонския район Хампстед. Къщата принадлежеше на Саймън Хюит, прессекретар на министър-председателя Джонатан Ланкастър, и тупването на вестниците на прага му го събуди от необичайно дълбокия му сън. Той тъкмо сънуваше инцидент от детството си, когато един училищен побойник бе посинил окото му. Това бе малко по-добре в сравнение с предишната вечер, когато бе сънувал, че го разкъсват вълци, или нощта преди това, когато рояк пчели го бяха нажилили до кръв. Това бе част от повтаряща се тема. Въпреки триумфа на Ланкастър на изборите, Хюит бе обзет от чувство за надвиснала гибел, доста различно от всички страхове, които бе преживял, откакто бе отишъл на Даунинг Стрийт. Той бе убеден, че медийната тишина е илюзорна. „Със сигурност — помисли си Саймън — ще има земетресение.“

Всичко това обяснява защо Хюит не побърза да стане от леглото си и да отвори входната врата в тази студена лондонска сутрин. При вземането на вързопа с вестници от прага в гърба го прониза болка — напомняне за платената от здравето му дан на работата. Той занесе пакета в кухнята, където кафемашината издаде хрипливото предсмъртно хъхрене, което сигнализираше, че е към края на работния си цикъл. След като си наля голяма чаша кафе и добави в него бита сметана, Саймън извади вестниците от найлоновия плик. Както обикновено, „Таймс“ — бившият вестник на Хюит, бе най-отгоре. Той го прегледа набързо, не намери нищо неприятно и се прехвърли на „Гардиън“. Следващият бе „Индипендънт“. Най-накрая дойде ред на „Дейли Телеграф“.