Даниъл Силва - Английското момиче

На следващата сутрин, след като закусиха в общата столова на кибуца, те отидоха с колата до Голанските възвишения. От израелската армия ги очакваха; млад полковник ги заведе до едно място на сирийската граница, откъдето се чуваше как силите на режима обстрелваха бунтовническите позиции. След това те направиха кратко посещение на крепостта Нимрод — древния кръстоносен бастион, който се извисяваше над равнинните земи на Галилея, преди да се придвижат до древния еврейски град Сафед 48 48 Цфат (иврит). — Б.пр. . Обядваха в квартала на художниците, в дома на жена на име Циона Левин. Макар че Габриел я наричаше своя дода , или леля, тя всъщност бе най-близкото нещо до сестра, което той имаше. Циона не изглеждаше никак изненадана, когато Алон се появи на прага ѝ, придружен от красива млада жена, която целият свят смяташе за мъртва. Тя знаеше, че той има навика да се връща в Израел с изгубени неща.

— Как върви работата ти? — попита Циона, докато пиеха кафе в огряната ѝ от слънце градина.

— Никога не е вървяла по-добре — отговори Алон, като погледна към Маделин.

— Говорех за твоето изкуство, Габриел.

— Току-що завърших реставрацията на прекрасна картина от Басано.

— Трябва да се съсредоточиш върху собственото си творчество — каза с укор Циона.

— Това и правя — отвърна той неопределено и тя изостави темата.

Когато изпиха кафето си, Циона ги заведе в ателието си, за да видят най-новите ѝ картини. След това по искане на Габриел тя отключи хранилището си. Вътре имаше стотици картини и скици, нарисувани от майка му, включително и няколко платна, изобразяващи висок мъж, облечен в есесовска униформа.

— Мисля, че ти казах да изгориш тези — каза Алон.

— Така е — призна Циона, — но не можах да се насиля да го направя.

— Кой е той? — попита Маделин, взирайки се в картините.

— Името му е Ерих Радек — отговори Габриел. — Ръководил е тайната нацистка програма, наречена „Акция 1005“. Целта ѝ е била да се скрият всички доказателства, че холокостът е съществувал.

— Защо го е нарисувала майка ви?

— Той едва не я е застрелял по време на Похода на смъртта от Аушвиц през януари 1945 г.

Маделин вдигна въпросително вежди.

— Не беше ли Радек онзи, който преди няколко години бе заловен във Виена и доведен в Израел, за да бъде съден?

— Трябва да отбележа — вметна Алон, — че Ерих Радек дойде доброволно в Израел.

— Да — каза Маделин, не съвсем убедена. — И аз бях отвлечена от френски престъпници от Марсилия.

На следващия ден отидоха в Ейлат. Службата бе наела голяма частна вила недалеч от йорданската граница. Маделин прекарваше дните си, като лежеше до басейна, четеше и препрочиташе набор от класически английски романи. Габриел си даде сметка, че тя се готви да се върне в страната, която не беше нейна родина. „Тя е никой — помисли си той. — Не е съвсем реален човек.“ И не за първи път се запита дали нямаше да е по-добре за нея да живее в Израел, отколкото в Обединеното кралство. Това бе въпросът, който ѝ постави последната вечер от престоя им на юг. Те бяха седнали на върха на едно скалисто възвишение в пустинята Негев и гледаха как слънцето бавно потъва в Синайската пустош.

— Това звучи примамливо — каза Маделин.

— Но?

— Тук не е моят дом — отговори тя. — Ще бъде като в Русия. Тук ще бъда чужденка.

— Ще ви бъде трудно, Маделин. Много по-трудно, отколкото си мислите. Британците ще ви прекарат през иглени уши, докато се уверят във вашата лоялност. И след това ще ви заключат някъде, където руснаците да не могат да ви намерят. Вие никога няма да можете да се върнете към стария си живот. Никога — повтори той. — Това ще бъде непоносимо.

— Знам — каза тя сдържано.

„Всъщност не знае — помисли си Алон, — но може би така е по-добре.“ Слънцето висеше точно над хоризонта. Внезапно въздухът в пустинята стана толкова студен, че я накара да потръпне.

— Да се връщаме ли? — попита той.

— Не още — отвърна Маделин.

Габриел свали сакото си и я наметна.

— Ще ви споделя нещо, което може би не трябва да ви казвам — рече той. — Скоро ще стана началник на израелското разузнаване.

— Поздравления.

— Вероятно съболезнованията са по-уместни — отвърна Алон. — Но това означава, че ще имам властта да се грижа за вас. Ще ви предоставя приятно място за живеене. Ще ви дам семейство. То е малко нестандартно — добави припряно, — но е единственото семейство, което имам. Ще ви дам отечество. Дом. Това е, което правим в Израел. Ние даваме дом на хората.