Даниъл Силва - Крадецът

— А втората категория?

— Некомпетентният загубеняк. Той краде картина, не знае какво да прави с нея и изпада в паника. Понякога успява да получи малък откуп или парично възнаграждение. Често пъти го залавят. Честно казано — добави Дюран, — аз се възмущавам от този тип. Той създава лошо име на хора като мен.

— Професионалисти, които извършват поръчкови кражби?

Морис кимна утвърдително. Двамата вървяха по булевард „Матиньон“. Те подминаха парижките офиси на аукционната къща „Кристис“ и завиха по булевард „Шанз-Елизе“. Кестените от двете му страни протягаха голи клони към сивото небе.

— Има хора от правоохранителните органи, които твърдят упорито, че аз не съществувам — продължи Дюран. — Те си мислят, че съм плод на въображението. Не разбират, че по света има изключително богати хора, които желаят страстно да притежават велики произведения на изкуството и не се интересуват дали те са откраднати, или не. В действителност има хора, които искат даден шедьовър именно защото е откраднат.

— Коя е четвъртата категория?

— Организираната престъпност. Те са много добри в кражбите на картини, но не толкова добри в пласирането им на пазара. — Дюран замълча, после добави: — Ето къде Джак Брадшоу се появява на сцената. Той беше посредник между крадците и купувачите, или ако щеш — първокласен укривател на крадени творби. И беше добър в работата си.

— Какъв вид купувачи?

— Понякога той продаваше директно на колекционери — отвърна Морис. — Но през повечето време изпращаше откраднатите произведения на мрежа от дилъри тук, в Европа.

— Къде по-точно?

— Париж, Брюксел и Амстердам са отлични тържища за крадени творби на изкуството. Но законите за собствеността и неприкосновеността на личния живот в Швейцария все още я правят Мека за продажбата на крадено имущество.

Те прекосиха площад „Конкорд“ и влязоха в Градините на Тюйлери. От лявата им страна се издигаше „Жьо дьо Пом“ — малкият музей, който нацистите бяха използвали като сортировъчна база за плячкосваните във Франция произведения на изкуството. Дюран като че ли съзнателно положи усилия да не го погледне.

— Твоят приятел Джак Брадшоу се занимаваше с опасен бизнес — каза Морис. — Той трябваше да се разправя с онзи вид хора, които бързо прибягват до насилие, когато не постигнат каквото са си наумили. Сръбските банди са особено активни в Западна Европа. Руските също. Възможно е Брадшоу да е бил убит в резултат на сделка, която е завършила зле. Или… — Гласът на Дюран заглъхна.

— Или какво?

Морис се поколеба, преди да отговори.

— Имаше слухове — каза той най-накрая. — Нищо конкретно, забележи. Само спекулации.

— Какви спекулации?

— Че Джак е замесен в придобиването на голям брой картини на черния пазар само за един човек.

— Знаеш ли името на този човек?

— Не.

— Истината ли ми казваш, Морис?

— Може да се изненадаш — отговори Дюран, — но когато някой придобива колекция от крадени картини, той не се стреми да афишира това, което прави.

— Продължавай.

— Имаше и други слухове, които се носеха за Брадшоу, слухове, че той посредничи в сделка за един шедьовър. — Морис се огледа почти незабележимо, преди да продължи. Това беше действие, помисли си Габриел, достойно за професионален шпионин. — Шедьовър, който е в неизвестност от няколко десетилетия.

— Знаеш ли коя е картината?

— Разбира се. И ти също я знаеш. — Дюран спря и се обърна към Алон. — Тя е „Рождество Христово“, рисувана от бароков художник в края на кариерата му. Неговото име е Микеланджело Меризи, но повечето хора го познават с името на селището близо до Милано, където е живяло семейството му.

Габриел си помисли за трите букви, които бе разчел на кубчето с листчета за телефонни съобщения на Брадшоу: К… В… О.

Буквите не бяха случайни.

Те бяха част от името Караваджо.

Два века след смъртта му той бил почти забравен. Неговите картини събирали прах в хранилищата на галерии и музеи, много от тях погрешно приписвани на други автори, техните драматично осветени фигури чезнели бавно в пустотата на характерния им тъмен фон. Най-сетне през 1951 г. видният италиански изкуствовед Роберто Лонги събрал известните му творби и ги показал на света в Палацо Реале в Милано. Мнозина от тези, които посетили забележителната изложба, никога не били чували името Караваджо.

Подробностите от началото на живота му в най-добрия случай са оскъдни — бледи линии от въглен върху иначе празно платно. Той се родил на двадесет и деветия ден от месец септември през 1571 година, най-вероятно в Милано, където баща му е бил известен строител и архитект. През лятото на 1576 в града избухнала чумна епидемия. Когато тя най-сетне отминала, една пета от населението на миланската епархия било загинало, в това число и бащата, дядото и чичото на младия Караваджо. През 1584, на тринадесетгодишна възраст, той постъпил в ателието на Симоне Перецано — лишен от въображение, но способен маниерист, който твърдял, че е ученик на Тициан. Съхраненият до наши дни договор задължавал Караваджо да се обучава „ден и нощ“ в продължение на четири години. Не е известно дали той е бил изпълнен, нито дори дали Караваджо е завършил чиракуването си. Явно слабото, безжизнено творчество на Перецано не е оказало голямо влияние върху него.