Даниъл Силва - Крадецът

— Те рано или късно ще разберат. Винаги става така.

Алон копира файловете на Брадшоу върху твърдия диск на лаптопа и запази флашката за себе си. След това сложи в една малка пътническа чанта два ката дрехи и два комплекта с атрибути за различни самоличности, докато Киара си взе душ и се облече за работа. Той я изпрати до гетото и на прага на читалището постави за последен път ръката си върху корема ѝ. Като тръгваше, Габриел нямаше как да не забележи младия красив италианец, който пиеше кафе в кашерния 10 10 Ресторант, в който се сервира кашерна храна. На иврит кашер буквално означава подходящ. Всъщност, когато определен хранителен продукт е произведен под надзора на равин и отговаря на еврейските закони за храненето, той се счита за подходящ да се яде от евреи. — Б.пр. ресторант. Той позвъни на генерал Ферари в Двореца в Рим. Генералът потвърди, че младият италианец е офицер от карабинерите, който е специалист по личната охрана.

— Не можахте ли да намерите някого, който не изглежда като филмова звезда, да пази съпругата ми?

— Не ми казвайте, че великият Габриел Алон ревнува.

— Просто гледайте нищо да не ѝ се случи. Чувате ли?

— Имам само едно око — отговори генералът, — но все още и двете ми уши са си на мястото и функционират съвсем добре.

Като много венецианци, Габриел държеше колата си — „Фолксваген“ седан, в един гараж близо до Пиацале Рома. Той мина по моста, за да стигне до континенталната част, и след това се отправи към автострадата. Когато трафикът намаля, Алон натисна педала на газта и видя как стрелката на скоростомера запълзя към цифрата сто. В продължение на седмици той се бе разхождал и се бе оставил на бавното течение на живота. Сега бръмченето на двигателя внезапно му достави удоволствие, примесено с леко чувство за вина. Габриел форсира колата до краен предел и със задоволство видя полята на Венето да профучават край прозореца му като размазани зеленикаво-кафяви петна.

Той продължи да кара с пълна скорост на запад, мина край Падуа, Верона и Бергамо и стигна до покрайнините на Милано тридесет минути по-рано, отколкото бе очаквал. Оттам Алон се отправи на север към Комо и следва лъкатушещия бряг на езерото, докато пристигна пред портата на вилата на Джак Брадшоу. Между железните ѝ пръчки видя един необозначен автомобил на карабинерите, паркиран в предния двор. Той позвъни на генерала в Рим, каза му къде е и затвори. След половин минута портата се отвори.

Габриел включи колата на скорост и се заспуска бавно по стръмната алея към дома на един човек, чийто живот бе обобщен в едно неутрално изречение: „Добър служител“. Той беше сигурен само за едно — Джак Брадшоу, пенсиониран дипломат, консултант на фирми, развиващи бизнес в Близкия изток, колекционер на италиански произведения на изкуството, е бил професионален лъжец. Габриел знаеше това, защото той също бе лъжец. Затова когато слезе от колата, изпита известна близост с човека, чийто живот се канеше да претършува. Той идваше не като враг, а като приятел — идеален начин за извършване на една неприятна работа. „В смъртта няма тайни“ — помисли си Алон, докато пресичаше предния двор. И ако имаше някаква тайна, скрита в красивата вила на брега на езерото, той щеше да я открие.

Един карабинер в цивилни дрехи чакаше на входа. Той се представи като Лука — без фамилно име или чин, просто Лука — и предложи на Габриел само чифт гумени ръкавици и найлонови калцуни. Алон бе повече от щастлив да ги сложи. Последното нещо, което му трябваше на този етап от живота му, бе да остави своето ДНК на още едно италианско местопрестъпление.

— Разполагате с един час — каза карабинерът — и аз ще дойда с вас.

— Ще се забавя толкова време, колкото ми е нужно — отвърна Габриел, — и вие ще останете тук.

Когато карабинерът не каза нищо, Алон нахлузи ръкавиците и калцуните и влезе във вилата. Първото нещо, което забеляза, беше кръвта. Беше невъзможно да не я види — целият каменен под на антрето беше почернял от нея. Запита се защо убийството е било извършено тук, а не в някоя по-уединена част на къщата. Възможно бе Брадшоу да се е противопоставил на убийците си, след като те са проникнали във вилата, но нямаше следи от влизане с взлом нито на входната врата, нито на портата. По-логичното обяснение бе, че Брадшоу е приел своите нападатели. „Той ги е познавал — помисли си Габриел — и съвсем безразсъдно им се е доверил дотолкова, че да ги пусне в дома си.“