Джак Брул - Филип Мърсър - Сборник от 1 до 8 книга

Вятърът почти повали Мърсър. На входа се очерта силует. Когато се приближиха, той различи латиноамерикански черти и черна коса и предположи, че това е Куинтана. Командирът беше облечен в безупречно изгладена сиво-кафява униформа и раменете му бяха изправени. „Типичен военен“ — помисли Мърсър.

— Добре дошли на борда на „Кити Хоук“. Аз съм командир Хуан Куинтана [5] Commander — чин във Военноморските сили на САЩ, отговарящ на капитан 3 ранг. — Б.ред. . Защо не влезем вътре? — Куинтана не протегна ръка и наблягаше на всяка дума, докато говореше.

Мърсър тръгна след него. Сивите стени и голите крушки му напомниха за мазето на баба му и дядо му във Върмонт. Стоманените коридори бяха безукорно чисти, но миришеха на моторно масло и солена вода. Куинтана и Мърсър се качиха на третия етаж, прекосявайки лабиринт от коридори, и стигнаха до кабинета на командира. Мърсър би се объркал, ако не бе свикнал с триизмерните плетеници от галерии в подземните мини.

Кабинетът на Куинтана беше малък, но на кораб с екипаж пет хиляди души пространството беше ценно. На стените имаше евтина ламперия, а мокетът на пода беше скромна, но определено по-луксозна настилка от онази в стоманените коридори. Бюрото беше дървено. Тъй като смяташе, че подреденото писалище е признак на психическо разстройство, Мърсър реши, че Куинтана е обсебен фанатик. Единствените предмети на бюрото му бяха лампа и телефон с три линии.

— Тоалетната е зад завесата — посочи Куинтана. — Може да оставите чантата си тук.

— Благодаря — усмихна се Мърсър и тръгна към банята.

След няколко минути той седеше пред командира и пиеше кафе.

— Капитанът би ви посрещнал лично, доктор Мърсър, но той не обича хората от ЦРУ. Откровено казано, и аз не ви харесвам.

— Радвам се, че изяснихме този въпрос — усмихна се Мърсър. — И аз не харесвам шпионите.

— Не разбирам. Мислех, че сте от…

— ЦРУ — довърши мисълта му Мърсър. — Не, аз съм от ИГ на САЩ.

— Не съм го чувал — предпазливо отговори Куинтана.

— Институтът по геология на Съединените щати. Минен инженер съм.

— Не стига че използвахме военен транспорт, за да превозим цивилно лице, но това вече е абсурдно — язвително каза Куинтана. — Обикновен инженер. Какво става, по дяволите?

Арогантното поведение на командира ядоса Мърсър.

— Не се дръжте така, сякаш е трябвало да платите от джоба си за полета, Куинтана. Мисията, която изпълнявам, е разпоредена от много по-високопоставени хора от вас и не си спомням някой от тях да ви е дал разрешение да се държите като обидена примадона. Що се отнася до мен, вашият кораб е само летище, където сменям самолета, затова престанете с високомерното си отношение, защото не съм в настроение. — Толкова рязка реакция не беше обичайна за Мърсър, но напрежението му засилваше и се нуждаеше от отдушник. Пък и командирът се държеше нагло. — Работата ви е да ме закарате на „Инчан“, нищо повече.

Куинтана присви очи.

— Добре, доктор Мърсър. Сега е четири и трийсет. Ще се съмне след два часа и нещо. Тогава ще ви прехвърлим на „Инчан“.

— Чудесно. А в това време къде мога да намеря нещо за ядене?

— Ще ви заведа в офицерската трапезария — изсъска Куинтана и стана.

— Между другото, кажете на капитана, че адмирал Морисън му изпраща поздрави — подхвърли Мърсър, докато излизаха от кабинета.

Той знаеше, че забележката за адмирала е детинска, но изпъкналите вени на челото на Куинтана му доставиха голямо удоволствие.

Евад Лурбуд винаги се събуждаше ядосан, дори след кратка дрямка. Гневът беше неделима част от него, като черните очи и силните му ръце, и се изразяваше в неясно усещане, но бе единственото, което придаваше смисъл на живота му. Ако всеки ден изразходваше част от гнева си, това го зареждаше с жизнена енергия.

Лурбуд провеси крака от леглото и се запита как би се почувствал, ако някога се събудеше и не изпитваше гняв. Гневът беше негов постоянен спътник от дните, когато баща му го пребиваше жестоко, а майка му и леля му го докосваха интимно. Той предполагаше, че ако някога се събуди спокоен, ще си пръсне черепа.

Останалите легла в скривалището бяха заети от членовете на екипа. Леглото над Лурбуд бе увиснало от тежестта на сержант Деманов. Хъркането им беше оглушително.

Екипът бе пристигнал само ден преди него и Лурбуд трябваше да даде на хората си възможност да се приспособят към хавайския часови пояс. Мъжете трябваше да бъдат свежи сутринта. Погледна часовника си. 18:30. Лурбуд беше в Хавай от двайсет и четири часа и се чувстваше готов.