Джак Брул - Филип Мърсър - Сборник от 1 до 8 книга

Звенков доближи хартията до една от лампите и присви очи, за да види написаното. Изсумтя няколко пъти, докато го прочете, после внимателно сгъна листа и го пъхна в джоба си.

— Кормчия, издигни ни само с помощта на двигателите, със скорост два възела. — Заповедите на капитана бяха тихи, но ясни. — Не използвай баласта. Не бързаме заникъде. Сонара, изключи активните системи. Не искам никакъв случаен звук.

Звенков огледа слабо осветения мостик, докато хората му се заловиха за работа. Доволен от действията им, той взе микрофона и набра номер от интеркома на подводницата.

— Говори капитанът. — Гласът му беше малко по-силен от шепот и членовете на екипажа трябваше да напрегнат слуха си, за да го чуят. — Знам, че от дълго време се налага да стоим безшумно, но необходимостта от тази предпазна мярка почти приключи. До двайсет и четири часа ще напуснем поста си и ще потеглим към родината. Не можем да си позволим да се отпуснем в тези критични часове. Дошъл е моментът да удвоим усилията си. В района има американски самолетоносач и щурмови кораб амфибия. Не е нужно да ви напомням, че сигурно бързо атакуваща подводница придружава самолетоносача и сонарът й може да засече удар с чук от двеста мили. Те не знаят, че сме тук, и не искам да им даваме възможност да ни открият. Разговаряйте шепнешком. Не пускайте музика в трапезарията и всички възникнали ремонти трябва да бъдат разрешени лично от мен. Поддръжката по график се отлага до второ нареждане. Това е всичко.

Той окачи микрофона. Мъжете на мостика го гледаха със смесица от очакване и вълнение. Като изключим потапянето на кораба на НАОМ преди седмица, плаването беше дълго и еднообразно. Напрежението от потребността да бъдат безшумни и незабележими в продължение на седем месеца можеше да опъне нервите и на най-опитния подводничар.

Сега капитанът им обещаваше, че скоро ще се приберат у дома, и надеждата накара всички да се усмихнат. Заплахата с американската подводница в района само засили чувствата им. В края на краищата, те бяха моряци от руския флот и работата им беше да се сражават, а не да чакат.

Звенков се обърна към младия радист.

— Пренастрой системата на алтернативен канал. На всеки два часа след полунощ ще получаваш кратко съобщение. Това ще бъде думата „зелено“, повтаряна в продължение на пет секунди. Утре вечерта паролата ще бъде „червено“. Може да не я чуеш два часа, затова бъди готов по всяко време. И всеки път, когато получиш съобщението, ми казвай. Ясно ли е?

— Да, господин капитан.

— Капитане, издигнахме се — докладва кормчията.

— Всички машини да спрат.

— Тъй вярно.

— Вдигнете антената за ултраниска честота, но да не се показва над повърхността.

— Вдигаме антената… Дълбочина на антената един метър.

— Инженер, намали мощността на реактора на пет процента.

— Тъй вярно, пет процента.

Макар че ядреният реактор работеше много по-тихо от електромотора, мощните помпи за охлаждане на кожуха му издаваха отличително бръмчене, което опитният оператор на сонар можеше да различи. Понижавайки мощността почти до минимум, Звенков намали шанса американската подводница да ги открие.

— Антон — каза Звенков, прокарвайки пръсти през късата си прошарена коса. Офицерът стана от мястото си зад перископа и се приближи. — Намери младия доктор Бородин и го изпрати в каютата ми.

— Тъй вярно, капитане.

Офицерът излезе от мостика и се отправи към каюткомпанията, където беше сигурен, че ще намери учения.

Звенков влезе в каютата си и извади от чекмеджето на пластмасовото бюро пълна до половината бутилка с водка и евтина чаша с рисунка на телевизионната кула в Източен Берлин. Чашата му напомни за единствената му ваканция извън Съветските републики, в мрачен и потискащ град като родния му Тбилиси в Грузия. Той си наля малко водка и я изпи на един дъх.

Разбира се, алкохолът беше строго забранен на всички руски плавателни съдове и особено на подводниците, но Звенков реши, че като капитан има известни привилегии. Той си позволяваше по една чашка седмично, макар че тази седмица бе изпил три. Втората беше след като двама моряци отнесоха трупа на Пьотр Бородин в почти празния хладилник на „Джон Дори“.

— Влезте — извика Звенков, когато на вратата се похлопа.

Валерий бе облякъл военна униформа и приличаше на боец от реклама за армията. Лицето му беше красиво, стройното му атлетично тяло — изправено. Излъчваше почти недоловима тъга, която му придаваше загадъчност. Звенков не го бе виждал често след смъртта на баща му.