Джак Брул - Филип Мърсър - Сборник от 1 до 8 книга

Мърсър отключи дъбовата врата на съседната стаичка, където имаше огнеупорен сейф, изкривено и обгоряло парче дуралуминий от дирижабъла „Хинденбург“ и шкафче с множество чекмеджета, което съхраняваше стотина ценни геологични проби, събирани през годините. На пода имаше старинен сандък, пълен със сувенири от мисията му в Ирак.

Мърсър измъкна от килера тежкия сандък и вдигна капака. Най-отгоре на купчината имаше картечен пистолет „Хеклер и Кох“. Произведеното в Германия оръжие беше зловещо и изстрелваше шестстотин деветмилиметрови куршума в минута. Мърсър го почисти и го остави настрана, а после извади автоматичен пистолет „Берета“. След като бе изместила уважавания колт като основно оръжие в американската армия, беретата многократно бе доказала достойнствата си в бойни условия. Пистолетът също беше в отлично състояние.

Следващото нещо, което Мърсър извади от сандъка, беше най-тежко — дебел найлонов колан с кобур за беретата, торбички за резервни пълнители и калъф за петнайсетсантиметров нож. Най-отдолу имаше комплект за първа медицинска помощ и компас.

Мърсър сложи пистолета в кобура и натъпка бойната екипировка в лека брезентова чанта. Дръпна ципа, бутна до стената почти празния сандък, заключи вратата на стаичката, пъхна ключа под дебелия справочник и извади последното оръжие, като първо провери дали е заредено. Лапна още една голяма хапка от яйцата и се закле никога повече да не прави омлет с риба тон.

— Мърсър? — извика Тиш от кухнята.

— Тук съм.

Тя влезе в кабинета. Беше облякла памучната му блуза с надпис „Пен“, която стигаше до средата на стройните й бедра. Не си беше сложила сутиен и гърдите й се очертаваха. С разрошената си коса и сънени очи, Тиш изглеждаше уязвима и невероятно привлекателна.

— Тази блуза ти стои много по-добре, отколкото на мен — отбеляза Мърсър и се усмихна.

— Не ме гледай. Изглеждам ужасно. — Тя прокара пръсти през косата си, за да я отметне от лицето си, и забеляза чантата. — Чух, че тропаш. Какво става?

— Заминавам за два-три дни. Мисля, че най-после ще мога да сложа край на всичко и ако ми провърви, ще ти доведа Валерий Бородин.

Очите й блеснаха.

— Мислех си за него и не можах да повярвам колко много искам да го видя.

— Дай ми два дни и той е твой. — Мърсър искрено се радваше за нея. — Да отидем в бара. Нуждая се от кафе.

— Какво е това? — попита Тиш. Погледът й се бе спрял на големия камък до вратата.

— Носи ми късмет — отговори Мърсър и прокара пръсти по вълнообразната повърхност. — Кимберлит. Даде ми го директорът на „Де Беерс“ в знак на благодарност, че спасих живота му след срутване в мина в Южна Африка. Кимберлитът е най-разпространеният вид матричен камък в диамантените мини. Не струва нищо, но почти всеки диамант, намерен през последните сто години, е открит в залежи от кимберлит с вулканичен произход.

Той не й каза, че това парче кимберлит съвсем не е без стойност. В камъка имаше осемкаратов диамант с изумителен синьо-бял цвят. Нешлифован, диамантът струваше около четвърт милион долара, а ако някога дадеше да го шлифоват, кой знае каква щеше да бъде цената му?

Докато Мърсър правеше кафе, на външната врата се позвъни. Хари влезе и се отправи към бара, минавайки през библиотеката, като се подпря на дръжката на вратата, за да не падне.

— Издокарал си се като нинджа. Къде отиваш?

Мърсър погледна черните си дрехи и сви рамене.

— Темата е любимата ти екологична катастрофа. Приличам ли ти на разлято петно нефт?

— Приличаш ми на глупак — отговори Хари и седна до бара. Цигарата в устата му подскачаше при произнасянето на всяка дума.

— Здравей, Хари — поздрави го Тиш и го целуна по брадясалата буза.

— Излъга ме, Мърсър. Каза, че тя е гола.

Тиш не разбра думите му, но вече познаваше Хари и Мърсър достатъчно добре, за да не се обижда.

— Дай едно питие — добави Хари.

Мърсър му наля „Джак Даниълс“ и безалкохолна напитка с джинджифил.

— Ще забода още едно кабърче на картата — съобщи Мърсър.

— Какъв цвят?

— Безцветно.

Хари знаеше, че обикновеното кабърче в Ирак означава тайна правителствена мисия, а онова в Руанда обозначава епизод на насилие в живота на приятеля му. Замъглените му от изпитото уиски очи се проясниха малко.

— Къде отиваш?

— Не трябва да ти казвам „Хавай“, затова няма да го кажа — усмихна се Мърсър.

— Тогава предполагам, че кръгът се затваря — тихо отбеляза Хари.

Мърсър погледна часовника си и преметна на рамо чантата.