Джак Брул - Филип Мърсър - Сборник от 1 до 8 книга

Телефонът му иззвъня точно когато се готвеше да смъкне долу чантите.

— Ало.

— Доктор Мърсър? Обажда се Маклафлин от Хомер. Оставили сте ми съобщение.

— Благодаря, че отвръщате на обаждането ми. Имам подозрение, което бих искал да проверите. Свързано е със смъртта на Джери и Джон Смол.

— Опасявам се, че това ще трябва да почака, доктор Мърсър. Снощи тук бе извършено убийство, от което настръхнаха косите на целия град.

— Убийство? Какво се е случило?

— На около километър и половина на юг от града бе намерена рибарска яхта, заседнала на брега. Собственикът беше открит в предната каюта. Гърлото му е прерязано. Ужасяваща гледка.

— Местна ли е лодката? — По гърба на Мърсър полазиха ледени тръпки.

— Да, стоеше в пристанището. Собственикът е роден и израснал тук, в Хомер.

— Каква е лодката?

— Съжалявам, доктор Мърсър, но в момента наистина нямам време за това. — Гласът на Маклафлин звучеше уморено като през последните два дни.

Мърсър му съчувстваше, но настоя.

— Нямаше да питам, ако не беше важно.

— Търговски плавателен съд. Дава се под наем. Голям. Всъщност, най-големият риболовен кораб в града. Може да побере двайсет души.

— Възможно ли е жертвата да е знаела координатите, където бреговата охрана е потопила „Джени IV“?

— Разбира се. Съобщиха ги, за да ги знаят рибарите, когато след няколко години лодката се превърне в риф.

— Трябва да изпратите някого да претърси дъното и да провери дали лодката все още е там. — Мърсър предполагаше, че „Джени IV“ е изчезнала, но искаше да се увери.

Маклафлин настръхна от заповедническия му тон.

— Чакайте малко, по дяволите. Оценявам съдействието ви по случая „Смол“, но водя важно разследване и нямам време за тези неща.

Мърсър заговори по-спокойно.

— Съжалявам, но ако подозренията ми се окажат верни, ще установите, че собственикът на лодката е бил убит снощи, след като е бил принуден да извади „Джени IV“. На борда е имало нещо, което не е трябвало да бъде намерено. Снощното убийство несъмнено е извършено от същите хора, убили Джери и Джон Смол и братовчед им Хауард.

— И кои са тези хора? — подозрително, но заинтригувано попита Маклафлин.

— Още не знам — излъга Мърсър, — но ще разбера.

— Може да помоля зет си да отиде с лодката си и да изтегли „Джени IV“ — след дълго мълчание каза Маклафлин. — Гарантирам, че ще я намери още на първото преминаване.

— Не се обзалагайте за това. „Джени IV“ не е там. Няма да ме намерите у дома, когато той се върне. Довечера заминавам за Аляска, затова ще ви се обадя по-късно.

— Добре. Ще ви кажа домашния си номер, в случай че не съм тук.

— Това означава много за мен — благодари Мърсър, записа номера му и затвори телефона.

Той въздъхна дълбоко, изпитвайки облекчение, че шефът на полицията в Хомер се е съгласил да му помогне. Не му се понрави, че го излъга, но нямаше избор. Съмняваше се дали разследването на Маклафлин ще го заведе извън Хомер, затова колкото по-малко знаеше шефът на полицията, толкова по-голям беше шансът да избегне интереса на Иван Кериков. Никакви предупреждения нямаше да подготвят Маклафлин за международен терорист като руснака и Мърсър не искаше на съвестта му да тежи още едно убийство, ако ченгето се доближеше до истината. Но Маклафлин щеше да потърси „Джени IV“ и това позволяваше на Мърсър да се заеме с други задачи.

Той взе чантите от леглото и забеляза, че силната слънчева светлина, струяща през новата капандура, изсушава боята. След ден-два всички материални доказателства за нападението щяха да се изчезнали. Както бе обещал, Дик Хена бе наел екип да ремонтира къщата. Вече имаше нов килим в бара, където бе изтекла кръвта на Бърт Манинг, и майстор дърводелец оправяше дупките от куршуми в библиотеката, на балкона и по старинното стълбище.

Ремонтът щеше да заличи следите от нападението, но от опит Мърсър знаеше, че ще мине много повече време, докато отзвучи психологичният ефект.

Мърсър слизаше по стълбите, когато телефонът отново иззвъня. Той остави багажа в библиотеката и хукна да отговори на обаждането.

— Казал го е Енрико Карузо — победоносно заяви гласът от другия край на линията.

Дългогодишният му приятел Дейвид Соулман и Мърсър водеха състезание, откакто се познаваха. Въпросите доставяха удоволствие и на двамата — на Соулман, защото това му позволяваше да използва неизтощимите си умения да изследва, и на Мърсър, защото играта подлагаше на изпитание феноменалната му памет.