Джак Брул - Филип Мърсър - Сборник от 1 до 8 книга

— Много си щедър — намусено отбеляза Дребосъка. — Имаш ли представа какво ще стане с бизнеса ми, ако Хари има друг източник на бърбън?

— Пак ще идва, дори да му взимаш двойно за безалкохолното — пошегува се Мърсър. — Пол, искам една услуга.

Дребосъка долови сериозния тон в последните му думи и мигновено реагира.

— Кажи.

— Закарай ме до летището. И скрий колата ми за няколко дни.

— Какво става? — попита Хари.

— Имам следа за копелетата, които снощи стреляха в дома ми.

— Мислех, че ФБР се занимават с това.

Мърсър го стрелна с унищожителен поглед.

— Случаят не е за тях. Кериков е тук.

Хари се умълча, докато осмисляше информацията, и почувства лек спазъм в ампутирания си крак. Беше го загубил заради „Мисия «Вулкан»“. Кериков контролираше операцията до край. Дребосъка не разбра какво премина между Мърсър и Хари, защото не знаеше каква зловеща сила представлява руснакът. Но Хари и Мърсър бяха съвсем наясно. Те често бяха обсъждали вероятността Кериков отново да се появи и сега това беше факт.

— Мислиш ли, че иска да отмъсти?

Мърсър поклати глава.

— Ръководят го разнообразни мотиви, но ако ме очистят в кръстосания огън, убеден съм, че онзи негодник няма да пророни и сълза.

— Появата му не може да е случайна — подчерта Хари.

— Не, но може да е съдба. — Последния път, когато Мърсър си бе уредил сметките с Кериков, Съединените щати бяха на ръба на гражданска война. Затова се страхуваше какво ще се случи този път.

— Дребосък, закарай го на летището. Аз ще се грижа за бара.

Подобна реплика обикновено би предизвикала иронични забележки, но Пол Гордън развърза престилката си и я хвърли на плота, без да каже нито дума.

Мърсър го последва, но когато стигна до вратата, се обърна към Хари.

— Ако не се върна, крий се, чу ли? Кериков познава и теб.

— Ако не се върнеш, по-добре да се самоубия и да спестя на Кериков труда да ме пречука. — Хари се вторачи за миг в питието си и когато отново погледна Мърсър, очите му бяха овлажнели. — Пази се, Филип.

Хари употреби малкото име на Мърсър за пръв път, откакто се познаваха, и думата прозвуча като сбогуване. Мърсър спря, втренчи се в очите на приятеля си и после кимна едва забележимо.

„Надежда“ бе конструиран през 1964 година от „Яроу и компания“ като научноизследователски кораб за Кралската флота и бе запазил строгите си военни очертания под пластовете яркожълта боя, заради която приличаше на грамадна играчка за вана. Плоският нос се носеше почти перпендикулярно над развълнуваните води. Кърмата също беше плоска. Корабът беше дълъг седемдесет метра. Триетажната надстройка заемаше две трети от главната палуба. Правоъгълният комин се издигаше в средата. На задната палуба имаше площадка за хеликоптери, а под мостика — гараж за два жълти рейнджроувъра. Отгоре се извисяваше десеттонен кран, готов да пренесе на брега превозните средства.

На борда можеше да се настани екипаж от сто двайсет и трима души, затова имаше предостатъчно място за двайсет и двамата активисти и шейсетте други членове на ПАПС.

Пробегът от трийсет хиляди километра позволяваше на „Надежда“ да пътува навсякъде по света и да привлича общественото внимание върху щетите, нанасяни върху околната среда. Корабът не беше бърз, максималната му скорост беше само тринайсет възела, но моторът на кърмата го правеше маневрен. Трите турбодизелови двигателя „Паксман Вентура V — 12“ и подсиленият корпус осигуряваха безопасността му сред дебелите ледове.

Когато го купиха, ПАПС почти не промениха вътрешността и оставиха непокътнати двете лаборатории, фотографското студио и големите трюмове. Коридорите бяха застлани с морскосин мокет, а обикновените сиви стени бяха пребоядисани в меки пастелни оттенъци на бледолилавото и кремавото. На много места бяха поставени плакати, посветени на една и съща тема — призиви за спасяването на джунглите, океаните и застрашените видове. Пандите и китовете бяха най често изобразяваните животни, наред с обезпокоителни сцени на индустриално замърсяване на водата и въздуха.

Най-емоционалният плакат, окачен на почетно място в трапезарията и използван от ПАПС в рекламните им кампании, показваше шестгодишно индианче от Южна Америка в дрипави къси панталонки. Зад него се издигаше стена от димящи пламъци, докато огънят унищожаваше бразилската джунгла. Момчето тъжно гледаше огромен булдозер, който се движеше към него. Лицето на шофьора бе скрито зад голям противогаз. Надпис не бе необходим.