Джак Брул - Филип Мърсър - Сборник от 1 до 8 книга

— Няма да доживееш, за да го видиш, янки. Става дума за операция… отвъд жалките ни хонорари. Казват, че с помощта на камъните ще пратят лъч в небето и ще покачат температурата на планетата. Това е голям бизнес — за милиарди. Но не е от значение за мен и теб.

Мърсър разсъждаваше трескаво над чутото. Възможно ли беше наистина?

— А сега ми метни глока, който виждам в ръката ти, инак ще те гръмна както си стоиш там — нареди мъжът и пристъпи иззад един шубрак.

Мърсър плъзна поглед по познатия силует и характерната стойка. Южноафриканецът направи още крачка към него и един промушил се през клоните слънчев лъч озари лицето му. Мърсър се сепна. Сега вече знаеше защо толкова лесно бе запомнил отличителните белези на своя противник. Та той го познаваше! От друго време и друго място.

Взираше се в родилното петно, което някога бе заемало половината от лявата буза, преди белегът от куршум да накара кожата на това място да се свие и сбръчка. Грозна деформация, която принуждаваше мъжа да преглъща мъчително стичащата се слюнка, за да не потече от увисналия ъгъл на устата му.

Мърсър знаеше, че е пребледнял. Мъжът го гледаше с присвити очи. Вероятно смяташе, че причината за слисването му е ужасният белег, и навярно бе свикнал с подобна реакция.

Наемникът вдигна автомата си и каза гневно:

— Хвърли пистолета или ще умреш още сега!

В шока си Мърсър бе забравил за предишната заповед. Пусна оръжието на земята. И без това беше безполезно. Имаше друг коз и трябваше да го използва преди наемникът да довърши замисленото.

— Кой беше другият бял с теб? — попита той.

— Какво? Какъв друг бял? Всички с мен са бели.

— Не тук. Говоря за онзи ден преди двайсет години — когато бяхме в Камерун и ти ни нападна с твоя малък отряд. Нападна лагера ни. Помня деня добре, защото използвах родилното ти петно за мишена.

На лицето на Никлас Кьотцер се смени цяла палитра от изражения — объркване, шок, гняв, съжаление, омраза, болка, самота. Сякаш животът му премина на забавена лента по лицето му, връщайки го към онзи далечен момент от миналото. Раната и лошото медицинско обслужване бяха променили траекторията на живота му. Преди съдбоносния изстрел той се сражаваше на страната на правдата, работеше за клиенти, на които вярваше. След него вече почти нищо нямаше значение в живота му. Децата се разбягваха ужасени от вида му и Кьотцер научи горчивата истина, че за него любовта е само платена. Беше низвергнат от обществото заради обезобразеното си лице и скоро се озова в компанията на безскрупулни чудовища.

Този изстрел бе съсипал живота му. Нямаше ден, в който да не съжали, че онзи куршум не го бе убил, или да не жадува да докопа с голи ръце човека, който бе стрелял по него.

Мислите му се върнаха от онзи съдбовен ден в африканската джунгла само за да осъзнае, че жертвата му вече е преминала към действие и бяга презглава към клисурата отзад. Хората му имаха изрични заповеди да не откриват стрелба, докато не им даде команда, и никой от тях не бе реагирал на опита за бягство на Мърсър. На Кьотцер също му бяха нужни няколко секунди, за да разбере какво се случва.

А през това време Мърсър се завъртя и скочи от ръба на клисурата. Склонът бе полегат, ала теренът бе каменист и той се удари силно, претърколи се през дясното си рамо, опита се да се изправи, но не успя.

— Огън!

Мърсър чу вика зад себе си, но поне засега бе извън полезрението на наемниците. Беше спечелил само няколко секунди, защото си даваше сметка, че вече нищо не може да спре южноафриканеца в желанието му да го убие.

Отекнаха изстрели, но от другата страна на клисурата, от стотина крачки разстояние, и въпреки това куршумите бяха пратени със забележителна точност. Двама от наемниците рухнаха още преди звукът да стигне до тях и останалите да осъзнаят, че са под обстрел. Водачът вече бе забелязал новата опасност и се бе проснал на земята. Двамата оцелели наемници последваха примера му.

Всичко това се случваше зад и над Мърсър, но той виждаше ясно главата на стрелеца, притаен в клоните на едно дърво и опрял на плещестото си рамо тежкокалибрения „Вектор“. Затича към дъното на клисурата. Междувременно от другия склон Букър Сайкс оглеждаше района на стрелбата през мощния оптичен прицел.

Наемниците се бяха притаили в ниското, но скоро успяха да отвърнат на стрелбата. Дългите откоси от три автомата накараха Бук да смени позицията си. Той скочи от дървото и се втурна към джунглата. Мърсър тичаше колкото има сили, като се стараеше да не обръща внимание на болките в тялото от продължителното натоварване. Зад него стрелците останаха на позиция, преминавайки от офанзивна към дефанзивна стратегия, тъй като сега най-важната им задача бе да пазят сака с минералите, които всъщност бяха истинската им цел.