Джак Брул - Филип Мърсър - Сборник от 1 до 8 книга

Мърсър не се забави да провери дали непознатият е мъртъв, защото бе сигурен в това. Не го интересуваше и падналият пистолет на неговия противник. Той хукна отново — но вместо да се опита да увеличи дистанцията смени посоката и пое назад, към мястото, където бе излязъл на сушата.

Когато наближи достатъчно, надзърна през храстите към хидроплана. Той се поклащаше на няколко метра навътре във водата, с нос, привързан с въже за брега. Пилотът и вторият пилот използваха краткия отдих, за да прегледат крилата и опашката, а на брега трима мъже със зелени военни панталони и черни фланелки се бяха надвесили над четвърти, коленичил на пясъка. Беше се навел над някакво електронно устройство и Мърсър изведнъж осъзна, че шансовете му се топят.

Изглежда, разполагаха с устройство за засичане. Мърсър бе почти сигурен, че то изпраща радио- или микровълни и измерва неестествено изкривяване на полето в околностите. Колкото по-голямо е изкривяването, толкова по-близо са камъните.

Отново побягна към вътрешността. Нямаше да има хитроумни измъквания и лъжливи следи. Трябваше му преднина — колкото се може по-голяма и колкото се може по-скоро. Гърдите му бяха плувнали в пот, която се смесваше с кръвта от множеството драскотини. На острова нямаше достатъчно големи животни, за да отъпкват пътеки, и трябваше да се движи през шубраците, да си пробива път през растителността и същевременно да внимава да не оставя видими следи.

Стигна до едно поточе, все още пълноводно заради бурята преди два дена. Наведе се и отпи няколко глътки, след това пое по коритото, за да не оставя следи. Вървя така около две мили, изкачваше се към вътрешността на Алофи в несъзнателно търсене на по-висок терен. Когато потокът пресъхна, се върна в гъстите шубраци. Беше решил да не крие камъните, след като видя прибора на противника, а да поддържа достатъчно разстояние, за да не им позволи да ги засекат.

До здрач оставаха още няколко часа и Мърсър си даваше сметка, че не бива да се отпуска дори за миг, макар досега да бе имал късмет. Не беше видял, нито чул преследвачите си. Ала умората започна да надделява и раменете го боляха все повече от тежкия товар.

Знаеше, че няма да може да поддържа още дълго това темпо и че спре ли дори за малко, кристалите ще се превърнат в ориентиращ фар. Трябваше да ги скрие по някакъв начин. При една от по-ранните си обиколки бе забелязал стар вулканичен кратер близо до малка клисура. Кратерът не бе много дълбок, около два метра, преди да го запълни вкаменената лава, но Мърсър се надяваше, че това ще е достатъчно, за да скрие кристалите поне за малко. Върна се при кратера, напъха торбата в една цепнатина и я затисна с камъни.

Когато приключи с вдигането на импровизираната могила, се изправи облекчено. Най-сетне бе свалил тежестта от раменете си и макар че му се щеше да си отдъхне няколко минути, не смееше да се бави повече тук.

— Мисля, че играхме тази игра достатъчно дълго — чу се глас.

Мърсър замръзна. Позна южноафриканския акцент от предишните им срещи, макар да не виждаше говорещия. Държеше пистолета си свален ниско, скрит от поглед, и плъзгаше бавно поглед около себе си.

— Голям досадник се оказа.

— Радвам се да го чуя — отвърна Мърсър, който още не се бе ориентирал къде е другият. Не че имаше значение — хората на южноафриканеца вероятно бяха наблизо и скоро щяха да го заобиколят.

— Не чак толкова, нали, смелчаго? Сигурно вече знаеш, че през цялото време бяхме долу на брега и следяхме движението ти с помощта на детектора. Не разбрахме само какво е станало с човека, когото оставихме да наблюдава операцията ви.

— Строших му черепа — отвърна Мърсър.

Мъжът се засмя.

— Няма значение. Събрах тия хора, докато идвах насам. Не познавам никого от тях.

— Те са сбирщина аматьори.

— Така е. По дяволите, нямаше да се стигне дотук, ако онзи новобранец не бе започнал да стреля в пещерата. Същият, когото ти уби в къщата на старицата. Заради него трябваше да довърша всички останали.

Мърсър неволно стисна дръжката на пистолета. Този тип говореше за убийството на Ейб.

— Но ми писна от тези убийства, янки. Казах на шефа, че няма да има повече насилие до края на операцията. И че след това си тръгвам.

— След кое си тръгваш? — попита Мърсър, донякъде за да накара другия да продължи да говори, но също и за да подразбере нещо повече за целия този кошмар. — Какво толкова важно може да има в шепа кристали?

Мъжът се изсмя отново.