Джак Брул - Филип Мърсър - Сборник от 1 до 8 книга

— За първи път ли летиш на такъв звяр? — извика Бук, та Мърсър да го чуе.

Мърсър се ухили като хлапе. Нямаше нужда от думи.

От Фиджи, където бяха оставили Рори с обещание да му сътрудничат за застраховката, отлетяха за Тарауа. Там ги чакаше вертолет „Сий Кинг“, за да ги откара на „Америка“. Бойният кораб току-що бе излязъл от една от базите в приятелска страна на път за Индонезия, където натоварените на борда хиляда морски пехотинци щяха да участват в съвместни маневри с тамошните части.

По примера на Бук Мърсър се опитваше да поспи при всяка удала му се възможност, ала все още не можеше да се похвали, че си е отпочинал. Все пак сега, когато бяха в последната част на пътуването им, се чувстваше готов за действие.

От складовете на кораба им дадоха снаряжение — водолазни костюми и екипировка за гмуркане. Не им позволиха обаче да се възползват от богатата оръжейна колекция. Това бе услуга, която Айра не би посмял да поиска. Не беше проблем за Букър, който все още разполагаше със своя „Вектор“ и четири пълнителя. Но Мърсър бе изгубил пистолета. Капитанът на „Америка“, казваше се Уилям Р. Татъл, ги прие в каютата си малко след като пристигнаха. Обясни им, че никога не е служил под командването на Айра, тъй като Ласко бе подводничар, но се познавали и се уважавали. В случая Татъл поемал огромна отговорност заради Айра. В края на срещата им Татъл отиде при бюрото си и извади дървена кутия със стъклен капак. Кутията бе великолепна изработка, покрита отстрани с орнаменти, и Татъл им обясни какво има вътре.

— Бил е на брата на дядо ми — каза им, отвори я и извади черен колт, модел 1911, четирийсет и пети калибър. — Носел го е в Гуадалканал, Сайпан и Иводзима. Даде ми го когато се дипломирах в Анаполис и аз го донесох, макар и да не е разрешено, на борда на кораба, за да ми напомня, че стоя върху раменете на гиганти. Адмирал Ласко се постара да ми обясни колко е важна тази операция. — Той завъртя пистолета и го подаде с дръжката напред на Мърсър. — Ако е възможно, бих искал да си го получа обратно.

Сега старото оръжие бе прибрано във водонепроницаемата торбичка на пояса на Мърсър заедно с два резервни пълнителя.

Бръмбарът, поставен от Сайкс на хидроплана, показваше, че самолетът е кацнал преди час точно на екватора, на двеста мили източно от Тарауа, така че сега се насочваха нататък. Малко след това хидропланът бе излетял и в момента се бе приводнил край бреговете на остров Тувалу, което означаваше, че ролята му в операцията вероятно е приключила.

През първата част от полета летяха на подходяща височина и с нормална скорост, но планът, който Мърсър и Бук бяха замислили, изискваше някои по-сложни въздушни маневри щом доближат радарния обсег на „Академик Жуковски“. Вторият пилот на осприто не сваляше очи от контролния пулт в очакване радарът на кораба да ги освети. Щом това се случеше, пилотът щеше да се снижи максимално бързо, за да заблуди руските оператори, че са получили фалшив сигнал.

Точно това стана след още два часа полет, вече посред нощ. Без предупреждение двигателите замлъкнаха и самолетът започна да пада към океана като камък. Снижиха се с четири километра толкова бързо, че Мърсър почти усети безтегловност и бе сигурен, че едва ли ще успеят да изравнят повече полета. Букър подвикваше възторжено като каубой и дори младият техник, изглежда, се забавляваше.

Едва в последната възможна секунда двигателите изреваха с цялата си мощ, но този път частично наклонени за хоризонтален полет. Когато роторите започнаха да порят въздуха, главоломното им спускане премина в гладък полет. Бяха само на двайсетина метра над водата и започнаха да кръжат със скорост трийсетина възела.

След няколко минути пилотът се свърза с техника и младият мъж разкопча колана си и дойде при Мърсър.

— Пилотът каза, че има достатъчно гориво да стигне до целта, като лети ниско и бавно както сега, но след като скочите, ще може да поддържа тази скорост и височина само десетина минути и после ще трябва да се върне към нормален полет. Защото в тоя режим двигателите поглъщат горивото като лами. Има опасност радарът отново да ни засече, когато се издигнем, и противникът да заподозре, че става нещо.

— Ясно. Но едва ли ще има значение, ако вече сме се качили на кораба.

Младежът кимна и се върна на седалката си.

След няколко минути младият морски пехотинец наклони глава като куче, чуло ултразвукова свирка: очевидно изслушваше поредното съобщение от пилота. После наново се разкопча, върна се и докладва: