Джак Брул - Филип Мърсър - Сборник от 1 до 8 книга

Вляво се виждаха къщи с дворове и постройки отзад. Не можеше да различи какво има зад тях, но предполагаше, че са полета, които се простират до хоризонта. Вдясно бе потокът, заливащ пътя. Някакво движение в потока привлече за миг вниманието му. Беше бяла кутия, която профуча сякаш бе изстреляна. Трябваха му няколко секунди, за да осъзнае, че кутията е всъщност покрив на влачен от водата бял пикап, чийто двигател и купе са напълно потопени.

— Достигане на целта след двеста и петдесет метра — каза женски глас от навигацията.

Вероника Бътлър живееше в едноетажна къща на невисок хълм над завоя на пътя. При хубаво време това вероятно бе полегат склон, спускащ се към брега на потока, но днес тъмните води бяха стигнали на десетина метра от входната врата. Нямаше гараж и един нов форд бе паркиран на алеята отпред, изоставен на милостта на бурята. До къщата бе издигнат навес за трактор — машината вътре изглеждаше достатъчно мощна, за да дърпа всякакви земеделски приспособления.

Мърсър спря зад форда и изгаси двигателя. Без шума на двигателя и постоянния тропот на чистачките ревът на стичащата се в ниското вода се усили многократно. Дядото на Рони може и да беше вярвал, че е избрал чудесно място за къщата си, но винаги има първи път и Мърсър си помисли, че може и да е днес.

Измъкна се от колата и изтича на верандата. Точно преди да стигне се сети да си свали бейзболната шапка и да я напъха в джоба на якето. Нямаше смисъл да предизвиква неприязън.

Верандата бе широка само два метра, но на дължина се простираше пред цялата къща. От стрехите се стичаха потоци вода и едва когато се приближи съвсем Мърсър установи, че къщата не е бяла, а светлосиня. По стените бяха закачени саксии за цветя, но все още не бяха засадени. Външната врата бе от дебело дърво, или от метал, имитиращ дърво, и изглеждаше, сякаш е прекарала тук цяла епоха. Не виждаше светлини и предположи, че електричеството е прекъснато. Дръпна мрежата за комари и почука с юмрук по вратата. Не последва отговор и той затропа по-силно. Отново нямаше ефект. Мърсър изрита вратата с крак и тя се отвори. Пред лицето му, с бързината на нападаща кобра, изникна дулото на двуцевка и той едва успя да вдигне ръка, за да го избута встрани.

— Казах ви, дявол да ви вземе, че няма да си тръгна.

— Не идвам да ви моля за това — отвърна Мърсър, като все още придържаше дулото вдясно.

Вероника Бътлър бе на осемдесет, но изглеждаше с десетина години по-млада. Имаше целия набор от бръчки и побелели коси, но носеше знаците на времето с гордост. На младини навярно се бе водила зашеметяваща красавица — със светлорижа коса, налети гърди и тънка талия. Мърсър знаеше, че ако Хари бе сега с него, щяха да му потекат лигите.

— Ти не си от момчетата на шериф Конър. — Тя стисна по-здраво оръжието и Мърсър ѝ позволи да отстъпи назад и да го издърпа към себе си.

— Не, госпожо Бътлър. Казвам се Филип Мърсър. Шърман Смитсън от библиотеката „Хувър“ би трябвало да ви се е обадил, че идвам.

— Спомена нещо такова вчера, но не мислех, че ще има такъв глупак, който да пътува в подобно време.

— Понякога сам се изненадвам какви глупости върша — призна той.

Тя го огледа с критичен поглед. Втренчи се в сивите му очи, досущ като нейните, и видя нещо в тях.

— Не мисля, че има много неща на този свят, които биха ви изненадали, господин Мърсър. Влизайте вътре и ми кажете защо си рискувате главата, за да разговаряте с изкуфяла дъртофелница като мен.

Мърсър я последва в къщата. Хареса му безпристрастният начин, по който говореше за себе си. Явно беше от хората, които не се интересуват особено от мнението на околните.

Не му нареди да си свали мокрите обувки, за което ѝ беше благодарен, но той съблече мокрото яке и го метна на закачалката. Тя го преведе през сумрачната всекидневна и кухнята към дъното на къщата. Голям панорамен прозорец гледаше към задния двор, и той залят. На водата ѝ оставаха трийсетина сантиметра, за да нахлуе в къщата.

Вероника Бътлър вероятно бе прочела мислите му, защото каза:

— Потокът Блеър стигна половин метър повече, отколкото е досегашният му рекорд. Баща ми бе геолог аматьор и предполагаше, че този рекорд може да издържи поне още хиляда години. Затова повярва на този природен блъф.

— Аз също съм геолог и съм склонен да се съглася с преценката му, но това е било преди да започнат да вдигат диги по бреговете на Мисисипи и един бог знае какви още прегради нагоре по течението.