Джак Брул - Филип Мърсър - Сборник от 1 до 8 книга

Дотогава двамата маскирани мъже щяха да са далече, а откраднатата кола да е изгоряла до неузнаваемост.

Докато гледаше дъжда, който не спираше да се излива от продъненото небе, Мърсър си помисли, че не би се изненадал, ако забележи край пътя стадо екзотични животни, тръгнали да търсят Ноевия ковчег. Потопът му напомняше за тропическия циклон, който бе прекарал във Филипините, където пред очите му за няколко часа изчезна цяло едно селце. Макар че вятърът вече не беше толкова силен, дъждът го накара да забави скоростта и сега джипът почти пълзеше. Местните, които знаеха, че в подобно време нерядко има торнадо, предвидливо си бяха останали по домовете или бяха отбили с колите си встрани. Нямаше почти никакво движение, докато пътуваше на юг и на изток, към река Мисисипи и към една жена, която може би държеше поредното парче от пъзела — надяваше се да е последното в разрешаването на загадката за убийството на Ейб.

Още докато беше в Кабул се бе погрижил за кристала. Първо накара един техник от гаража на Сайкс да му направи малка кутия от месинг, в която да го прибере. Тъй като нямаше доверие на афганистанските пощенски служби, отлетя до Ню Делхи и го прати с експресна поща в Годардовия институт за космически изследвания до един приятел, който сигурно вече потриваше доволно ръце от възможността да използва лабораторията си за изучаването на нещо толкова интересно и вълнуващо. Мърсър му обеща да са съавтори във всяка публикация, свързана с откритието.

Жената, към която пътуваше сега, бе Вероника Бътлър, лична секретарка на Хърбърт Хувър през последните години от живота му, докато той бе живял в „Уолдорф Астория“ на Парк Авеню в Ню Йорк. След смъртта му през 1964 Бътлър се бе върнала в родната си Айова и бе работила в президентската библиотека до пенсионирането си преди десет години. Мърсър бе разговарял по телефона от Кабул със Смитсън, който му бе казал, че ако има някакви тайни, свързани с последните години от живота на президента, особено що се отнася до Майк Дилман, то единственият, който може да хвърли светлина върху тях, е Рони Бътлър. Бе обещал да ѝ съобщи за интересуващия го въпрос и да се погрижи тя да го приеме.

Когато кацна в Де Мойн, Мърсър потърси Смитсън, за да провери уговорена ли е срещата, ала библиотекарят не отговаряше — може би заради лошото време връзката бе прекъснала. Опита още няколко пъти със същия резултат.

Включи радиото и след като смени няколко канала попадна на съобщение за текущото състояние на района около река Мисисипи. С монотонен глас дикторът изброяваше имената на селищата, на които е наложена задължителна евакуация. За щастие сред тях не беше и мястото, където пребиваваше Вероника Бътлър.

След два часа навигацията обяви, че вече пристига, и Мърсър отби на един паркинг край училище, където бяха спрели полицейски коли и няколко жълти автобуса. Две от колите бяха запречили пътя. Полицай с широкопола шапка, върху която бе заметнал качулка, се приближи към колата му.

Мърсър свали съвсем малко прозореца. Бурята навън бушуваше с тътнежа на гигантски водопад. През процепа влетяха едри капки.

— Съжалявам, господине — каза полицаят. — Не можете да продължите нататък. Твърде опасно е.

— Започнаха ли евакуацията?

— На приключване е. Досега сме събрали към две хиляди души в училищната сграда.

— Познавате ли госпожа Вероника Бътлър?

— Не, сър. Аз съм от Юрбъндейл, извикаха ни тук да помагаме за наводнението. Когото и да търсите, вече ще е в салона. Вътре има хора, които помагат на евакуираните. Трябва да попитате тях.

Полицаят се обърна преди Мърсър да успее да му благодари и се върна забързано в патрулката. Мърсър завъртя кормилото и влезе в паркинга на училището, който беше пълен, така че намери място чак в края.

Двама мъже стояха на вратата на салона и се дръпнаха, когато ги наближи, за да му направят път. Само за няколко секунди под дъжда панталоните му бяха мокри до коленете.

— Много страшно — рече единият, едър мъж със сбръчкано лице.

— Ами, само ръми — отвърна Мърсър.

— Имам предвид шапката. — Мъжът посочи рисунката на безйзболната шапка на Мърсър. — Тук хората са привърженици на „Хокайс“. А вие носите герба на щатския от Айова.

Очевидно се шегуваше, въпреки мрачното си изражение. Мърсър се направи на стъписан.

— Боже, знаех си, че нещо не е наред. Почти не ме пази от дъжда!

Едрият фермер се засмя.

— Това ти осигури пропуска, приятел. Върви по коридора и свий наляво. Там е салонът. Има кърпи, понички и кафе.