Джак Брул - Филип Мърсър - Сборник от 1 до 8 книга

— Благодаря.

Минута по-късно с чаша димящо кафе в ръка Мърсър обясняваше на една от доброволките, че търси Вероника Бътлър. Глъчката в претъпкания салон беше като в кошер — и пронизвана от детски викове и крясъци. Би предпочел дори фалцета на Хари пред тази шумотевица, ала нямаше как да я избегне за момента. Въздухът бе влажен и тежък, миришеше на мокра кучешка козина.

— Съжалявам, няма я тук — отвърна жената, без дори да поглежда списъците, които съставяше с двете си помощнички.

— В салона на другото училище ли е? — попита Мърсър с надежда.

— Очевидно не познавате Рони. Тя няма да напусне дома си, колкото и да я убеждава полицията. Упорита е като магаре и десет пъти по-жилава. — В гласа на жената се долавяше гордост.

— Значи ще я намеря на улица „Уотър“?

— Там ще е, но на ваше място не бих рискувала. Ще реши, че сте от полицията, и току-виж гръмнала предупредително във въздуха.

— Тя… — Мърсър спря преди да е казал нещо, което може да прозвучи обидно. — Добре ли е?

— О, да. С ума си е като всички нас, просто е малко опърничава. Дядо ѝ е построил къщата, където живее, и тя твърди, че за сто и двайсет години оттогава тя нито веднъж не е била наводнявана, каквото и да прави Мисисипи.

— Дава ли си сметка, че оттогава са построени сто и двайсет мили диги, които променят напълно правилата на играта?

— Няма значение за нея. Ще си остане вкъщи колкото и високо да се вдигне водата. — Жената се засмя отново.

В този момент влязоха още евакуирани: майка с две деца и бебе на ръце. Доброволката се отправи към тях. Мърсър успя да ѝ кимне за благодарност, но тя бе твърде заета да помага с бебето.

— Изгониха ли те? — попита фермерът на входа. — Трябваше да скриеш тая шапка, момко.

— Добре че не нося шапка на моя университет — отвърна Мърсър и спря за миг пред събеседника си. — Аз съм Нитанийски лъв.

Мърсър бе на средата на пътя до колата, когато мъжът най-сетне осъзна, че говори за стария съперник на университета в Айова — държавния „Пен“.

Полицаите при барикадата бяха заети да напътстват един закъсал пикап, който се опитваше да направи обратен завой, за да влезе в паркинга. Мърсър прекара джипа по тревата отвъд преградата. И да го забелязаха, не му обърнаха внимание, нито си направиха труда да го гонят.

Дъждът продължаваше да шиба яростно земята и да отскача от ламарината на колата, сякаш тя беше под обстрел на пехотни оръжия. Чистачките едва успяваха да се справят с него и Мърсър караше предимно по интуиция. За щастие навигацията продължаваше да функционира и той се уповаваше главно на нея.

Улиците бяха станали на реки. Електричеството беше изключено или поради повреда, или преднамерено — и това придаваше на града призрачен вид. Нямаше хора, не се виждаше движение, освен местещите се завеси на дъжда и водата, която се спускаше от хълмовете. Беше пладне, но бурята бе обгърнала къщите в сивкава пелена и изглеждаше сякаш са тук от древни времена.

Мърсър видя двама мъже с надуваема лодка под навеса на една бензиностанция. Бяха с ботуши и якета и вероятно бяха от спасителния доброволчески отряд. Пикапът им бе с подсилено окачване и на покрива бе монтиран червен предупредителен панел. Те също го видяха и му замахаха да се приближи. Мърсър натисна клаксона, за да ги поздрави, ала продължи по пътя си.

Вече виждаше отвъд границите на градчето и редицата дървета разлялата се из низината придошла вода. Знаеше, че зад дигата бушуват водите на Мисисипи и че всеки, който не би искал да попадне в капана на разширяващата се вода, сега щеше да кара в обратна посока. Ако напорът на водата продължеше да нараства, дигата скоро щеше да се скъса и къщите щяха да бъдат пометени.

Зави наляво и пое на юг, извън града. Мина по мост със стоманени подпори: ръждата бе изяла останките от зелена боя. На няколко метра под моста доскоро кротката вода се бе превърнала в кална маса от прииждащи талази, които се носеха със скоростта на локомотив. Из пенливите води се мятаха дънери и някакви други неразличими отломки.

Пътят към дома на Вероника Бътлър се виеше покрай потока. Беше като пълноводна и скоротечна река, преляла през бреговете си и често заливаща участъци от пътната настилка. Да се кара при подобни условия не бе най-умното нещо на света. Въпреки размерите на джипа и плитката вода някоя внезапно придошла вълна можеше с лекота да го отнесе още преди да е успял да реагира.

Чистачките вече едва успяваха да оставят следи върху обливаното от дъжда стъкло.