Джак Брул - Филип Мърсър - Сборник от 1 до 8 книга

— Дом, сладък дом — въздъхна Сайкс, докато измъкваше туловището си от тойотата.

— Има приятни постапокалиптични вибрации — каза Мърсър. — Харесва ми.

— Не смятам да харча изкараните с кървава пот пари за стая в „Интерконтинентал“. Ще ти покажа къде можеш да се настаниш и после отваряме уискито.

Жилищното помещение, макар и спартанско, бе доста удобно, имаше дори душ и достатъчно топла вода, та Мърсър да отмие двайсет и двата часа застоял въздух в самолета и да отпусне схванатите си мускули. За толкова кратко време преди полета бе успял да намери само място в туристическа класа на полета от Лондон до Ню Делхи.

Откри Сайкс и други трима американци в оперативния център, който освен това изпълняваше функцията на всекидневна. Тук имаше няколко дивана, телевизор с плосък екран, окачен на висящ от тавана статив, и игрова конзола сони PS-4, поставена на циментовия под. Стените бяха облепени с плакати на туристически дестинации, на повечето жени по бикини се изтягаха върху снежнобели пясъци, но освен това видя и карти на Кабул и различни райони на Афганистан. Светлината струеше от жълтеникави монтажни лампи, насочени към тавана.

Навремето складът бе ползван от търговец на подправки и дори сега, след години, тук все още се долавяха ориенталски ухания — шафран, канела и, разбира се, ароматът на суров опиум, с който всъщност бе изкарвал прехраната си съдържателят.

Бутилката уиски бе поставена на една дъска, която американците използваха за бар, сред други алкохолни питиета, повечето от които бяха съвършено непознати на Мърсър — но в една страна, където алкохол купуват само чужденците, китайската водка и японският джин се приемаха с охота. Мърсър изстиска две лимонови резенчета в една чаша и наля водка догоре. Нямаше лед.

— Вземи си една от големите бутилки за вода — посъветва го Бук и махна към купчина шишета, струпани отстрани до бара. — Тук сме на почти две хиляди метра височина, а утре ще сме дори по-високо. Не искам да ти призлее от обезводняване.

Седеше на фотьойл, който отдавна бе изгубил истинската си тапицерия и бе заметнат с килим.

— И, Мърсър, надявам се, че няма да се обидиш, но нашите правила за сигурност изискват да не знаеш истинските имена на моите колеги. Но това са хората, които ще дойдат утре с нас на юг. Помниш ли кодовото название, което ти дадох, когато скочихме в онзи манастир в Тибет?

— Снежанка — отвърна намусено Мърсър, ядосан заради новобранското прозвище; даваше си сметка обаче, че не се бе потрудил достатъчно, за да получи истински прякор.

— Нека бъде Снежко тогава — засмя се Сайкс. — А тези тримата са Сърдитко, Сънливко и Кихавко. И, разбира се, аз съм вашият началник, Док.

— Да ти имам въображението — засмя се Мърсър. После подаде ръка на мъжете. Всичките имаха спокойните погледи и увереното държане на елитни войници, хора, преживели толкова много неща, че вече не се налага да доказват колко са жилави. Ако не го осъзнаеш от самото начало, значи не си заслужава да им губиш времето. Мърсър си даваше сметка, че едва ли ще може да спечели уважението им, но Сайкс, изглежда, бе разказал това-онова за него, защото го гледаха малко по-благосклонно, отколкото ако беше обикновен цивилен.

— Първо, искам да ви благодаря. Зная, че това са само повече пари за джобовете ви, но Бук ми каза, че сте се съгласили да участвате в тази мисия, без да знаете какви са рисковете. Аз също не ги знам. Ако извадим късмет, ще е само една спокойна разходка в провинцията и ще се приберем за вечеря. От друга страна, може да се озовем в район, гъмжащ от бунтовници и наркотрафиканти. Сателитните снимки, които разглеждах, показват само каньони и долини с толкова стръмни стени, че дъната им са скрити в сянка през целия ден. — Погледна Сайкс. — Имаш ли някакви разузнавателни данни за този район?

— Поразпитахме — отвърна уклончиво Букър. — Доста е отдалечен дори според афганистанските стандарти, но е достатъчно близо до Пакистан, та там да се навъртат наркотрафиканти, а тези типове се бият много по-храбро от талибаните, най-вече защото са по-добре платени. Извън това обаче не разполагаме с никаква сигурна информация. Успях да се свържа дори с предишните си колеги. Казват, че там нещата изглеждат спокойни. До пролетната офанзива на талибаните остават няколко седмици и още е рано да прехвърлят припаси през тази зона.

— И какъв е планът? — попита Мърсър.

— Нищо не се е променило за последните двайсет и четири часа. Ще се приближим колкото се може с вертолета, последния етап ще изминем пеша. Ти правиш това, за което си дошъл, ние ти прикриваме задника и после се връщаме бегом до мястото за евакуация и се качваме на вертолета. Единственият проблем е, че нашият пилот ще трябва да отскочи до Хост за презареждане, а това означава, че три часа ще сме без транспорт.