Джак Брул - Филип Мърсър - Сборник от 1 до 8 книга

— Двайсет часа полет дотам, двайсет обратно. Да речем четири дни общо, за по-сигурно. После се връщам с отговорите, които ще сложат край на този кошмар.

— Може би… — отвърна тя. — Но е опасно, Мърсър, и ти го знаеш. — Той кимна и ѝ разказа няколко истории за Букър Сайкс и неговите приключения, сякаш да ѝ внуши, че щом човек като Сайкс е до него, не може да се случи нищо лошо.

На горния етаж Мърсър винаги държеше готов за пътуване сак. Единствените вещи, които вадеше от него, когато летеше, бяха сгъваемият нож и беретата. Надяваше се, че Букър ще му намери оръжие, след като влезе в страната. По-малко от шейсет минути след като узна откъде е взета мостра 681 той бе готов за път. Щеше да лети първо до Лондон, после до Ню Делхи и оттам до Кабул; накрая Сайкс щеше да го посрещне и да го ескортира няколкостотин мили. Не си направи труда да подаде ръка на Хари. Отдавна бяха надживели този момент. Старият копелдак дори не слезе от столчето. Махна небрежно през рамо, без да се обръща. Драг прояви дори по-голямо безразличие и само изсумтя, докато Мърсър напускаше читалнята.

Само Джордан го изпрати до входната врата. Мърсър спра да я целуне по челото, но тя се дръпна и го изгледа странно.

— Ти на колко години ме смяташ?

Въпросът го завари изненадан, но преди да успее да отговори, тя го спаси, като каза:

— Мърсър, знам, че изглеждам доста млада… това винаги е било недостатък в живота ми, но предполагам, че като стана четирийсет, ще е предимство. Аз съм на двайсет и осем, не на осемнайсет, така че ако възнамеряваш да ме целунеш както трябва, няма да те обвиня в опит за прелюбодейство с непълнолетна.

Той направи бързи изчисления наум и потвърди, че заключението ѝ е безупречно. Прегърна я нежно, притисна тялото си към нея и я целуна по устните. Стана малко несръчно заради превързаната ѝ ръка, но въпреки това се получи добре. Беше поставил едната си ръка на тила ѝ, а другата на талията, като почти бе обгърнал тялото ѝ. Тя притисна нежно коляно между краката му, едновременно игриво и подканящо.

Той прекъсна целувката преди да е станало невъзможно да се бори с желанието си и се дръпна назад задъхан, смутен и донякъде благоговеещ.

— Брей — възкликна Джордан и бавно отвори очи.

— Да, брей — потвърди той и се усмихна. — Надявам се да те видя след няколко дни.

— И тогава ще започнем от там, докъдето спряхме днес.

Той я целуна бързо, обърна се и излезе…

Това беше преди почти един ден.

— Мърсър — каза Сайкс и го върна в реалността. Посочи шофьора. — Запознай се с Хамид. Хамид, този тъжен бял момък е Филип Мърсър и ми повярвай, когато ти казвам, че опасността го следва като козя воня талибан. Братът на Хамид е пилот на вертолет и Хамид освен шофьор е и механик.

— Какъв вертолет?

— Един Ми-2, който е с около десет години по-стар от теб и мен и гори повече масло, отколкото керосин — отвърна със сардонична усмивка Букър. — Това е едно от нещата, свързани с работата за Чичо Сам, които ми липсват. Имахме блекхок, поддържани от момчета, дето знаеха техническото описание както евангелието поповете.

Мърсър бе запознат с Ми-2, вертолет от съветската епоха, предназначен за всякакви задачи, заради което го бяха кръстили „товарен кон“. Беше летял на такива в Африка, където използваха парчета от метални кутии, за да запушват дупките, и скоч и жица, за да прикрепят частите на местата им.

— Никога не съм твърдял, че не си куражлия — подхвърли Мърсър.

Букър се ухили отново и лапна парче тютюн за дъвчене.

„Системи Ген-Д“ бяха наели складове недалеч от наскоро ремонтирания стадион „Гази“, където до неотдавна талибаните бяха извършвали публични екзекуции като обезглавяване и пребиване с камъни. Сега бе дом на един от няколкото футболни клуба.

Хамид натисна клаксона на тойотата на половин пресечка от тяхната цел, предупреждавайки охраната, че се приближават. Тази част от града бе сравнително безопасна, но никой не искаше да поема рискове. Веднага щом доближиха оградата от бодлива тел един афганистански пазач отвътре вдигна бариерата и после побърза да я спусне. Хамид трябваше да натисне рязко спирачки, за да не се блъсне в другите коли в препълнения паркинг, както и в товарните контейнери, които изпълваха половината от пространството. Тук те бяха контейнери, но зад оградата по-често ги използваха за домове.

Складът бе доста пострадал от времето и някои от тухлите изглеждаха сякаш всеки миг ще се разпаднат, част от асфалтовата настилка на паркинга липсваше и поне половината коли бяха със свалени гуми. Всичко това напомняше на Мърсър за някое автогробище в Лос Анджелис, само дето когато слезе от пикапа го посрещна не негърски рап, а индийска синтезаторна музика, която звучеше като мяученето на хвърлени в чувал котки.