Джак Брул - Филип Мърсър - Сборник от 1 до 8 книга

— Става ми смешно — заговори Букър, — когато слушам хора да се оплакват колко било натоварено движението в Ню Йорк. Не може и дума да става за сравнение с тази лудница.

— От колко време си тук? — попита Мърсър.

— Остават ми две седмици и се прибирам. Искат пак да се върна, естествено, но не съм сигурен. Стейси предпочита да си намеря някоя служба у дома и започвам да си мисля дали да не стана инструктор.

— Толкова ли дълбоко е забила куките в теб? — попита малко учудено Мърсър.

— Каквато и да е, по-добре, отколкото да се връщаш при Хари Уайт и онова смърдящо дърто псе.

Това си беше необорим аргумент.

Букър Сайкс бе сред най-елитните бойци на този свят. От рейнджър, през специалните части до непобедимата Делта — броят на назначенията му оставаше държавна тайна дори след като се уволни от армията. Сигурно и той не помнеше всички сражения, в които е участвал, някои от които на места, за които средният американец не предполагаше, че могат да са национален или военен интерес. Беше се пенсионирал предишната година, след като навърши двайсет години служба, за да се прехвърли на далеч по-добре платената служба на наемник за международна компания със странното название „Системи Ген-Д“. Сега му плащаха десет пъти повече за една десета от риска, който бе поемал в армията. Това, което не очакваше обаче, бе, че ще се влюби в една от адвокатките на компанията. Сайкс вече имаше един провален брак зад гърба си, жертва на неговите постоянни пътувания, ала вече не беше онзи глупав двайсет и седем годишен младеж и си даваше сметка, че Стейси Грантъм е вероятно последното му голямо завоевание. Може би най-подходящото за есенните дни на живота му.

— Кажи ми само, че вече сте подписали, и ще ви купя един хубав подарък.

Сайкс вдигна машинално среден пръст, без да откъсва поглед от пътя. Намираха се в град, където всичко можеше внезапно да избухне — от спрения край пътя камион със свалена гума, уж за да бъде сменена, до стърчащото на кръстовището дванайсетгодишно момче, пъхнало ръце в джобовете си.

Мърсър едва ли би поел на това пътуване, ако не беше приятелството му с Бук Сайкс. Двамата се бяха запознали, докато Сайкс все още служеше в Делта, по време на един тренировъчен курс на ВВС в прочутата Зона 51. Мърсър водеше там група миньори, прокопаващи дълъг тунел като част от свръхсекретен експеримент. Оттогава на два пъти бе прибягвал до уникалните способности на Сайкс и хората му в качеството си на високопоставен научен съветник на президента, но след като напусна този пост, се срещаха само като приятели. Сайкс все още живееше в околностите на Форт Браг, щаба на Делта в Северна Каролина, и близо до централата на „Ген-Д“. Но успяваше да прескочи до Вашингтон всеки път, когато си беше в Щатите.

Ден по-рано, малко след като приключи разговора с библиотеката „Хувър“, Мърсър потърси Бук по сателитния телефон в Кабул. Сайкс трябваше да получи разрешение от сегашните си началници, за да поеме за кратко време Мърсър като личен клиент, ала не успя да му уреди отстъпка от цената в графата „приятели и роднини“. За да наеме Сайкс и още трима негови колеги, плюс транспорта за два дни, Мърсър щеше да се изръси почти петдесет бона. Цената бе солена, но през изминалите години Мърсър се бе радвал на солидно заплащане, а и бе готов да брои много повече, за да се добере до убийците на Ейб.

Едва след като се уговори със Сайкс Мърсър потърси Нейт Лоуъл. Както и предполагаше, че ще се случи, Лоуъл го изслуша с незаинтересоваността на касиер от магистрална будка в деня на своето пенсиониране, обеща да включи информацията от библиотеката в доклада и затвори преди Мърсър да попита за Кели Хепбърн. Както бе посочила тя, да искаш от Лоуъл информация, да не говорим за интерес, бе само загуба на време.

След това Мърсър обясни подробно на Хари и Джордан къде ще го отведе следващият етап от неговото разследване. Хари остана невъзмутим. Беше изпращал твърде много пъти Мърсър към различни краища на планетата, за да се изненадва. Затова пък Джордан бе стъписана. Изглежда, дори след малкото време, което бяха прекарали заедно, се бе привързала към него. Той се опита да я убеди, че нападателите не знаят имената им и следователно би трябвало да са в безопасност, но не успя. Тя сякаш държеше той да остане край нея и да се отзовава всеки път, когато го повика по име.

Мърсър я дари с успокоителна усмивка. Имаше нещо в нея, което го вълнуваше — младежката ѝ красота, интелигентността ѝ, нейната уязвимост… може би и трите.