Джак Брул - Филип Мърсър - Сборник от 1 до 8 книга

— Ще трябва да приема твърдението ти на доверие.

Докато стигнат редицата пожарни коли и линейки, Мърсър бе престанал да куца, за да не привлича внимание. Джордан се беше опряла на него и дори той трябваше да признае, че студът прониква до мозъка на костите му. Трябваха им сухи дрехи.

Двама парамедици ги видяха да се приближават и изтичаха насреща с одеяла в ръце, готови да ги загърнат.

— Добре ли сте? — попита единият. Беше нисък, със смешни мустачки, ала лицето му изглеждаше загрижено.

— Ударих си коляното — отново заговори припряно Мърсър, — но иначе ми няма нищо. Джордан пострада повече. Боли я рамото. Не зная защо.

Като чуха това, двамата парамедици забравиха за Мърсър и натикаха Джордан през отворената врата на линейката, където от вентилаторите духаше толкова топъл въздух, че беше почти като видима въздушна завеса. Настаниха я на носилката, разкопчаха ѝ якето и се заеха да преглеждат раменната става; разпитваха я къде и кога я боли и колко е силна болката. Докато се занимаваха с нея, Мърсър намери в едно от чекмеджетата панталони и туники. Никой не му обръщаше внимание и той приседна на прага и си свали ботушите и джинсите. Дори изложена на открития въздух кожата му чувстваше повече топлина, отколкото през мокрите джинси. Той нахлузи два чифта памучни панталони и пристегна връзките на пояса. Използва няколко хирургични компреса, за да си направи партенки, с които смени мокрите чорапи. След това си свали пуловера и навлече суха топла туника. Едва сега се почувства по-добре. Използва найлоновата торба на дрехите, за да прибере хартийките, които бе взел от кошчето на Ейб, и я натика в джоба на джинсите си.

После се върна при парамедиците, които все още се занимаваха с Джордан.

— Каква е присъдата?

— Ще можем да я потвърдим, ако ни позволи да ѝ срежем якето — каза мустакатият парамедик, — но мисля, че ѝ е счупена ключицата.

— Значи в болница? — Мърсър повдигна вежди.

— Да.

— Чуйте, момчета — заговори с ведър глас Джордан, — не се съмнявам, че е счупена, но не искам да губя повече от скъпоценното ви време.

И незабелязано намигна на Мърсър. Той почти беше готов да я целуне. Джордан усещаше интуитивно, че не бива да ги откарват в болницата, където със сигурност щяха да въведат имената им в болничната система.

Междувременно тя продължи:

— Навярно има доста ранени студенти от експлозията, а и нападателите са някъде наоколо. Не искам да съм отговорна, ако някой ранен полицай или тежко пострадал студент не стигне навреме до болницата, защото съм заела линейката.

Мъжете очевидно бяха разкъсани между желанието да помогнат на тази привлекателна, но все пак леко пострадала жена и възможността да спасят нечий застрашен живот. В края на краищата победи професионализмът и желанието да станат част от нечие драматично спасяване. Двамата се спогледаха и мустакатият каза:

— Ако ни обещаете да идете направо в болницата. — Погледна Мърсър. — Имате ли кола?

— На две минути оттук — увери го Мърсър, без да обяснява, че в момента е затънала в езерото и ченгетата вероятно я оглеждат с подозрение.

— Добре. Знаете ли къде е Презвитерианската болница?

— Роден съм в нея — излъга Мърсър.

Парамедикът кимна.

— Откарайте я право там. Ако си мисли, че сега изпитва болка, не знае какво я чака по-късно.

Загърнаха Джордан с одеяла и ѝ помогнаха да слезе от линейката.

— Благодаря — каза тя. — Вие сте чудесни хора.

— Само полека оттук нататък.

Тя ги възнагради с още една усмивка и Мърсър я поведе настрана. Когато се отдалечиха достатъчно, за да не могат да ги чуят, Джордан каза:

— Нямаме кола и ти не знаеш къде е болницата. Дотук играх с теб, но не се шегувам, като казах, че ръката ужасно ме боли.

— Повярвай ми — отвърна Мърсър. — Няма да се забавим и минутка.

Пред градчето вече спираха новинарски фургони, задържани единствено от втория полицейски кордон. Мърсър и Джордан го преодоляха, без да ги разпитват, и скоро се озоваха на паркинга, където сновяха изплашени и възбудени студенти. Мърсър приближи едно хлапе в паркирана кола със запален двигател. Вратата беше отворена и отвътре по радиото се чуваше гласът на репортера, който стоеше само на десетина метра встрани.

— Искаш ли да станеш герой? — попита Мърсър момчето.

То вдигна озадачено глава.

— Какво?

— Току-що откараха една наша приятелка в болницата, но не ни позволиха да се качим в линейката. Ще ни откараш ли там?