Джак Брул - Филип Мърсър - Сборник от 1 до 8 книга

Надзърна в следващото помещение. Беше типична учебна зала, с катедра, черна дъска и двайсетина стола. Таблици по стените и широки прозорци. Навън вече се събираха полицейски коли и светлините им се отразяваха в утринния сняг.

Мърсър мина през стаята, после и през следващата, която бе досущ като предишната. Чу плисъка на стичащата се вода. Нападателят не бе стрелял отново и Мърсър се зачуди дали все още дебне зад водната завеса. Зачуди се също и защо са го оставили тук. Единственото обяснение би могло да е да причака тях двамата. Шофьорът вероятно бе успял да предупреди водача, че ги е забелязал, и той бе организирал набързо клопка в кабинета на Ейб — не само за да унищожи документите му, но и за да се разправи с човека, който ги гонеше още от Минесота. След което стрелецът лесно можеше да се измъкне в хаоса.

Не можеше да им отрече дръзновение. Планът бе добър и едва не бе успял.

Тъкмо се готвеше да влезе в следващата учебна зала, когато чу писъка на Джордан Уейсман.

Бяха го изненадали във фланг!

Мърсър се завъртя и хукна обратно през стаите. Прекоси първите две, без да се озърта, и нахлу в химичната лаборатория. В първия миг си помисли, че някой от студентите е взел момичето за заложник. Нападателят имаше гладко момчешко лице и черна коса, мокра от водата на пръскалките и полепнала по темето му. Изглеждаше на не повече от седемнайсет, макар вероятно да бе по-възрастен. На рамото му се поклащаше миниузи със заглушител, черен автоматичен пистолет бе опрян в слепоочието на Джордан, а с другата си ръка младокът я бе обгърнал през шията в задушаваща хватка, като я дърпаше толкова силно, че обувките ѝ почти се бяха отделили от пода. Без съмнение очакваше Мърсър да спре или поне да забави фронталната си атака.

Стрелецът бе твърде млад, за да е научил урока, че не бива да очакваш страх от човек, който няма какво да губи.

Мърсър се хвърли към него. Видя, че очите на младока се разширяват от изненада, когато осъзна, че е допуснал тактическа грешка. Понечи да свали пистолета от челото на Джордан и да го насочи към Мърсър, но той вдигна повреденото си оръжие и изстреля единствения патрон в цевта. Деветмилиметровият куршум проби дупка в челото на нападателя и излетя от задната страна на главата му в облак от розови, бели и сивкави пръски, които полепнаха по стената зад него в ужасяваща имитация на роршахов тест.

Стрелецът отхвърча назад от удара на куршума и едва не събори със себе си Джордан, докато се свличаше. Тя успя да се освободи от ръката му и когато видя кървавата каша, в която се бе превърнало лицето му, изпищя изплашено.

Мърсър дотича до нея, притисна я към себе си и я завъртя, за да не гледа локвата кръв, която се образуваше под главата на убития. Опита се да я успокои, да надвика воя на алармата и да ѝ каже, че всичко е наред, но в началото не се получаваше. Все пак след секунди Джордан спря да трепери и се притисна за миг към него, преди да се освободи от прегръдката му.

— Ужасно рискован начин да ми спасиш живота — каза едновременно благодарна и разгневена.

— Когато натисках спусъка, бях само на три метра. Можех да го поваля от дваж по-голяма дистанция.

— Кой си ти? Сериозно. Що за геолог може да стреля така?

— Геолог, който прекарва доста време на опасни места — отвърна Мърсър. — Хайде. Сто на сто са чули изстрелите. Полицията ще щурмува сградата всеки момент. Ела.

Забързаха по коридора. През разбитите прозорци нахлуваше леденостуден вятър и нямаше начин да избегнат шуртящата от разпръсквателите вода. Кожените якета предпазваха телата им, ала водата се стичаше по лицата им и влизаше под дрехите. Мърсър реши да не казва на Джордан, че импровизираният душ е отмил част от кръвта и мозъка на нападателя, полепнали по якето ѝ.

Беше се опасявал, че ще завари кабинета на Ейб напълно изгорял и опустошен, но със задоволство установи, че обгорялата стая вероятно е била предназначена за регистратура, ако се съдеше по шкафовете с множество чекмеджета покрай стените, малката масичка и голямото отрупано с документи бюро. Сега папките бяха подгизнали от водата и залепнали една за друга. Имаше малък прекатурен от взрива диван, а от масичката пред него бяха останали само четири щръкнали метални крака. Пожарът, на който нападателят бе разчитал, така и не се бе разгорял. Дори без пръскалките на противопожарната инсталация мебелите съдържаха твърде много метал и прекалено малко дърво, за да дадат храна на пламъците.