Джак Брул - Филип Мърсър - Сборник от 1 до 8 книга

Джордан едва сега осъзна какво е станало.

— Мърсър, ние сме насред езеро!

— Зная — отвърна той напрегнато и изправи волана след като юконът се завъртя към храсталаците. Потокът бе широк малко над два метра и вероятно бе достатъчно плитък, за да не се опасява, че ще потънат през леда.

Докато приближаваха замръзналия поток, ледът под тях почна да става по-дебел. В ниската част на брега снегът все още бе навят на преспи. Предният край на джипа се заби в една такава купчина тъкмо когато Мърсър се надяваше, че вече са излезли от дълбоката част на езерото. Едва сега си даде сметка, че е преценил неправилно обстановката. Езерото беше изкуствено и потокът се спускаше в него през висок над метър бетонен водопад, скрит под снега.

Стената бе достатъчно здрава, за да спре рязко движението на джипа, а сътресението — достатъчно силно да го отхвърли назад. От удара се отвориха и двете въздушни възглавници. Мърсър едва успя да вдигне ръка, за да не му пострада носът, а Джордан се завъртя на една страна и посрещна възглавницата с рамо. Ледът под тях се разтроши и през прозорците и задния капак започна да нахлува леденостудена вода.

Първата мисъл на Мърсър бе за спътницата му.

— Джордан, как си?

— Божичко, водата е ледена! — Тя скочи върху седалката. — А ти караш отвратително.

Той едва не се засмя. Това, че се оплакваше, бе достатъчен отговор на въпроса му.

— Ти сама поиска да дойдеш с мен. Забрави ли?

Тя присви очи.

— Можеше да ме предупредиш, че си смахнат.

— Трябваше сама да се сетиш, когато се запознахме. — Мърсър свали прозореца, избута с ръка поомекналата възглавница, измъкна се навън и седна на прозореца, като прикрепяше с ръка пистолета. Предните колела на джипа бяха потънали във водата. По-леката му задница все още плуваше на повърхността върху късове счупен лед. Мърсър се извъртя и се покатери на покрива.

Хондата продължаваше да се носи към задната порта. Хората в нея вероятно дори не бяха разбрали, че преследването е приключило.

— Дай ми телефона — каза той на Джордан, когато и тя се измъкна отгоре.

— Нали ти казах, че водата е студена? — отвърна тя. — Това е защото ровех по пода, за да ти вдигна телефона. Остана си там в онази водна гробница.

— Ами твоят?

— Вероятно вече е купчина разтопена пластмаса. Зареждаше се в кухнята на Ейб.

Едва ли вече имаше значение. Мърсър чуваше ясно далечния вой на полицейските сирени. Властите бяха разбрали, че в колежа „Харт“ се случва нещо, и се носеха насам, за да се намесят. Дори по някакъв начин да привлечеше вниманието на полицаите и да им съобщеше за измъкналата се хонда, местната полиция едва ли разполагаше с достатъчно сили, за да отцепи студентското градче и да преследва нападателите. А и най-вероятно през следващите десет минути убийците щяха да откраднат друга кола и да напуснат анонимно Киленбърг, Охайо.

Мърсър помогна на Джордан да се закрепи на покрива. Металът под телата им бе топъл и той чуваше съскането на двигателя, докато водата го обливаше. Погледна към научния център „Лодър“ — очакваше да види сградата, където се бе намирал кабинетът на Ейб Джейкъбс, обгърната в пламъци.

Вместо това зърна само струйки белезникав дим от разбитите прозорци и ледени висулки, образували се от водата на пръскалките на противопожарната система, сипеща се върху металните первази.

Имаше надежда да спаси нещо в тази бъркотия. Той дръпна Джордан да слизат от покрива.

— Ела. Още не сме приключили.

Воят на сирените постепенно се засилваше. Двамата тичаха, уловени за ръце. Снегът бе дълбок и се налагаше Мърсър да дърпа Джордан през наветите места. Ако искаше да открият нещо преди да са дошли полицаите, трябваше да побързат.

Нямаше представа с колко време разполагат. Първо, естествено, щяха да пристигнат местните полицаи, после щяха да повикат подкрепление от областните. Но Мърсър се надяваше, че ще имат поне десетина минути, докато полицията започне да оформя кордон. След това всичко тук щеше да се превърне в район на престъпление и щяха да се изправят пред същите бюрократични пречки, които бе успял да избегне в Минесота.

Студентите бяха напуснали сградата. Мнозина тичаха през поляните към относителната сигурност на общежитията. Други оставаха прикрити зад паркираните отпред коли. Докато двамата приближаваха разбития вход, Мърсър се постара да прикрие пистолета, за да не предизвика нова вълна на паника. Момче и момиче бяха приклекнали зад скамейка пред фасадата на модернистичната сграда. Отвътре се чуваше равномерният вой на противопожарната аларма.