Кристофър Райд - Честотата на Шуман

- Започнах Ген-ЕП промяната на Карин преди дванайсет дни. Тя ми каза, че иска да се върне във времето, за да спаси живота на Бартън! - опита се да се защити той. - Да бъде подкрепление на Клайнберг! Нямах представа какви са истинските ѝ мотиви.

Андре, който се намираше извън обхвата на ръката на Карин, я погледна обвинително.

- Вие изпратихте Бартън в лабораторията в деня, когато той загина! Знам какво направихте с генератора на магнитно поле! Знам как го излъгахте! - Андре започна да заеква. - Аз... аз няма повече да ви защитавам.

Джаспър дръпна стола си назад.

- Съжалявам, Карин, оправяй се сама.

На Уилсън му оставаше само още един въпрос.

- Къде е Магнус Клайнберг? - попита той.

- В опитната лаборатория на втория етаж - призна Дейвин. - Учи.

Карин изръкопляска.

- Надявам се да сте щастлив, господин Даулинг. Вие съсипахте всичко. Вие и вашите малки тайни. Сега Бартън никога няма да бъде спасен. Възнамерявах да го върна! Защото го обичах! Аз имах връзка с него. Едва след като срещна вас, той започна да ме лъже. - В този момент Карин осъзна, че е казала прекалено много. Обърна се към Г. М. и му отправи ослепителна усмивка. - Трябва да обсъдим положението.

Старецът я изгледа хладно.

- Няма начин.

Уилсън стана.

- Карин Търнбери е виновна за убийството на Бартън Ингърсън.

- Арестувайте я - нареди Г. М.

Охранителите моментално я закопчаха.

Г. М. се обърна към внука си.

-Двамата с теб ще си поговорим, момчето ми.

Охранителите поведоха Карин към дъбовите врати на заседателната зала, но тя спря и се освободи от хватката им.

- Всички сте виновни за убийството на Бартън! - заяви обвинително. - Всички сте виновни!

Охранителите я изведоха насила във фоайето.

Уилсън притисна слепоочията си. Дори Карин наистина да смяташе да спаси Бартън, нямаше никаква гаранция, че ще може да го направи. И осъзнаването, че тя е подготвяла убийството му, за да постигне целите си, беше свидетелство за желанието ѝ да пътува във времето. Крайно необичайно, помисли си Уилсън. В известен смисъл той трябваше да благодари на нея за завършването на мисия Исая. Ако Клайнберг не се беше появил в Стоунхендж, третият портал така и нямаше да се активира. Беше точно като Книга Естир. Основната тема беше предателството. Бартън беше предаден от човек, на когото вярваше - също както Артаксеркс е бил предаден от първия си министър Аман. Връзката бе доста иронична. Уилсън отново си помисли за Хелена. На практика тя беше причината Уилсън да успее. Без нея провалът му щеше да е неминуем.

- Искам да ви благодаря за всичко, което направихте, господин Даулинг - каза Г. М. - Изпълнението на мисия Исая е изумително постижение. Всички сме ви много признателни.

- Но все още имаме проблем - намеси се професор Оутър. Всички се обърнаха към него. - Как стои въпросът с Магнус Клайнберг?

Дейвин го разбра моментално.

- Той е прав. Клайнберг е бил в миналото, а ние все още не сме го пратили през машината на времето.

- Това наистина е проблем - замислено рече Андре.

- Смятахме да го прехвърлим след три дни - каза Дейвин.

Г. М. тупна с ръка по масата.

- Интересно ми е какво мислите, господин Даулинг. Как е най-добре да постъпим според вас?

Уилсън знаеше, че има само едно решение.

- Клайнберг трябва да поеме ролята си на Висблат. Той трябва да се върне в миналото и да пристигне шест години преди мен. За да се получи, всичко случило се днес трябва да остане пълна тайна. В миналото Висблат не знаеше нищо за завръщането ми в бъдещето и трябва да се погрижите това да си остане така.

- Всичко съществува едновременно - заяви Уилсън, повтаряйки думите на Бартън. - И ние сме задължени да изиграем нашата роля в миналото. Няма друг избор.

Г. М. незабавно прие решението.

- Значи се разбрахме. Изпращаме Клайнберг в миналото. Всичко се държи в пълна тайна. Той заминава, без да има представа, че господин Даулинг се е върнал.

Всички в помещението мълчаха замислено.

- Имам въпрос - обади се Уилсън, осъзнавайки, че това е може би последният му шанс да научи отговора. Погледна Дейвин. - За жената, която срещнах в миналото. Тя защо не ме нападна, когато погледна в очите ми?

Дейвин се замисли за момент.

- Очите ѝ са били сини, предполагам. - Свали очилата си и старателно избърса стъклата им.

Уилсън мислено се загледа в лицето на Хелена, сякаш тя се намираше пред него.

- Да, сини бяха.

Дейвин потърка брадичката си.

- Това е много необичайно съвпадение, но единственото ми заключение е, че тя също е била Ген-ЕП. Само това би могло да анулира тракеноидната реакция. Просто не мога да се сетя за друго възможно обяснение.