Кристофър Райд - Честотата на Шуман

Уилсън дръпна отново от цигарата и се върна в реалния свят. Трябваше да е в най-добрата си форма, ако искаше да разкрие загадката около смъртта на Бартън. Кимна замислено. Бъди позитивен. Остани в настоящия момент.

Имаше план, но той съвсем не беше идеален. По искане на Г. М. беше разпратил на всички свързани с проекта доклад, в който описваше хода на мисията си. Това бе първият сблъсък в битката на съобразителност между него и Меркуриевия екип. Но противниците му не бяха обикновени хора, а някои от най-острите и находчиви умове на планетата. Въпросът бе можеше ли да разкрие истината с информацията, с която разполагаше?

„Бъди позитивен“, каза си.

Беше намалил списъка на заподозрените. Само шепа хора знаеха как могат да осуетят мисията му, а групата, която беше достатъчно влиятелна, за да прати друг Ген-ЕП в миналото, бе още по-малка. За постигането на подобно нещо бяха нужни много хора - най-вероятно целият Меркуриев екип. Фактът, че ромбът на инфлатора е бил свързан, доказваше, че системата е била използвана неотдавна.

Замисли се отново за подробния си доклад. Беше включил и Хелена Каприарти, но без да назовава истинското ѝ име. Телепатичната ѝ връзка с него и неподатливостта ѝ на оптичната тракеноидна реакция бяха нещо, което трябваше да разбере. Разкриването на ролята ѝ беше единственият начин да научи повече по въпроса; в противен случай отговорите със сигурност щяха да бъдат засекретени.

Седеше и мислеше.

Колкото повече хора бяха замесени, толкова по-голям бе шансът му да разкрие конспирацията около смъртта на Бартън. Седнал на планинския връх, брулен от вятъра, Уилсън си спомняше пътуването си в миналото като някакъв сън. Нямаше друга аналогия. Честотата на Шуман бе възстановена на 21 декември 2012 - деня, в който бе върнат обратно – и времето си течеше отново нормално, а не препускаше неудържимо, както бе в миналото. Мисията му беше изпълнена. Той беше изпълнил своята роля. Но бе твърдо решен да потисне всяка склонност да се отдава на самодоволство. Трябваше да открие кой и защо е убил Бартън. Едва тогава щеше да бъде наистина удовлетворен.

Калифорния, Америка

Централа на „Ентърпрайз Корпорейшън", етаж 12

28 юни 2081

19:35

36 дни след опитното прехвърляне

Последния път, когато бе идвал тук, Уилсън беше заедно с Бартън, лидера на Меркуриевия екип - човека, който по някакъв начин контролираше всеки аспект от света му. Но този път беше сам, без напътствията на Бартън и изправен пред поредното огромно предизвикателство. Нямаше на кого да се осланя и се чувстваше ужасно неподготвен. Пое дълбоко дъх и се застави да си спомни хребетите на Сиера Невада. „Резултатът е сигурен“, каза си - тринайсетте прехвалени гении от другата страна на вратата нямаха шансове срещу него. Усмихна се. И реши, че има много тънка линия между това да си позитивен и пълен невежа.

Бутна двойната врата.

Заседателната зала бе пълна с хора, всички чинно седнали на отредените им места. Бъбренето престана в мига, в който Уилсън влезе. Атмосферата беше напрегната. Дейвин, Андре, Карин и Джаспър седяха отпред един до друг. Зад тях в две редици се бяха разположили другите деветима членове на Меркуриевия екип. Имаше два празни стола - един до професор Оутър и един начело на масата за Г. М.

Във въздуха се носеше обезоръжаващият аромат на свежи цветя. Отвън слънцето се спускаше към хоризонта и небето тепърва започваше да се обагря в тоновете на залеза.

Уилсън нарочно бе закъснял с повече от час. Всяка секунда беше от значение и той протакаше възможно най-много - професорът се нуждаеше от цялото време, което Уилсън можеше да му осигури за разшифроването на свитъците.

Всички в залата изглеждаха напрегнати от дългото чакане.

„Всяко зло за добро“ - помисли Уилсън; в момента конспираторите несъмнено усещаха напрежението най-силно от всички.

Това бе първото събиране на Меркуриевия екип в пълен състав след опитното прехвърляне. Всички реагираха по някакъв начин, когато той влезе в помещението. Дори Андре направи автоматичен опит да вдигне ръка за поздрав. С напълно безизразна физиономия Уилсън отиде до стола си и седна. Трябваше да ги накара да повярват, че вече знае истината.

Пред професор Оутър имаше малък холографски екран, на който се сменяха страници с данни. На всеки няколко секунди професорът въвеждаше нова команда, вглеждаше се напрегнато в резултатите и въвеждаше още нещо. На челото му бяха избили капчици пот. Уилсън никога не го бе виждал толкова напрегнат.