Кристофър Райд - Честотата на Шуман

- Отпусни се - каза Уилсън. - В баните няма камери.

И затвори вратата.

Професор Оутър го сграбчи за раменете и го разтърси.

- Кажи ми какво става, по дяволите! Че направо ще откача!

- Първо имам един въпрос - каза Уилсън. - Ако трябва да кръстиш команда, която позволява да виждаш в тъмното, какво име би ѝ избрал? Имам предвид церебрална команда.

- Ти да не си се побъркал?

- Моля те, професоре!

Лицето на дребния мъж се разкриви още повече от обичайното.

- Как би я кръстил? - твърдо попита Уилсън.

- Опосум! - прошепна Оутър. - Много добре знаеш!

Омега-способностите бяха нещо, което Висблат така и не можеше да разбере и не знаеше нищо за тях. Отговорът доказваше, че професор Оутър не е в заговора с втория пътешественик във времето.

- Казвал ли си на някого за способностите ми? - попита Уилсън.

Оутър направи физиономия, сякаш са му натикали насила лимон в устата.

- Разбира се, че не! Аз мразя „Ентърпрайз Корпорейшън“! Те искат да се доберат до проучванията ми, забрави ли?

През следващия половин час Уилсън му обясни всичко, доколкото можеше. Трябваше да декодират информация и Оутър беше идеалният помощник - беше умен и Уилсън знаеше, че може да му се довери.

- Каза, че имало и друг пътешественик във времето - рече Оутър. - Кой беше той?

- Точно това е въпросът, който трябва да разберем.

- Значи не знаеш?

- Не точно.

- И си сигурен, че онзи Бартън е бил убит?

- Сигурен съм.

- От чисто любопитство - как смяташ да разбереш кой го е направил?

- Като го накарам да си признае - отвърна Уилсън. - Убиецът на Бартън няма как да знае с каква информация разполагам.

- Иска ми се да имаше цигари - замислено рече Оутър. - Нали се сещаш, от онези... смъртоносните. Доставят много по-голямо удоволствие. - Замълча. - Странно, но поради някаква причина този разговор ми напомня за онази нощ, когато хвърляхме онази твоя монета на съдбата. Помниш ли?

- И още как.

- Омега-програмирането беше ли ти от полза?

- Професоре, искам да разшифроваш текста на Исая - каза Уилсън. - Това е жизненоважно. Трябва да разберем защо някой би искал да попречи на отварянето на трите портала. Това е ключът към всичко. После ще говорим за омега-програмирането. Съгласен ли си?

- На какво изумително пътешествие си бил само... - Професорът завъртя глава, сякаш се опитваше да укроти ентусиазма си. - Значи пътуването във времето наистина е възможно! Изумително. - На лицето му цъфна крива усмивка. - Знам, че казваш истината, Уилсън... защото няма начин да си в състояние да измислиш такава занимателна история.

- Можеш ли да разшифроваш текста на Исая? - сериозно попита Уилсън.

- Щом онзи Бартън може да използва гигабитовия алгоритъм за декодиране, значи и аз мога. Няма проблем.

Но професорът дълбоко се лъжеше.

Калифорния, Америка

Връх Уитни, Сиера Невада

27 юни 2081

16:35

35 дни след опитното прехвърляне

Уилсън драсна клечка, закри пламъчето с длан и го вдигна към цигарата. Вятърът духаше зад него и понесе струйката дим към планинските хребети, достигащи до хоризонта. Не беше сам - десет охранители в тъмносини униформи се бяха разположили около него и хеликоптера на „Ентърпрайз Корпорейшън“.

Седнал на най-високата точка на връх Уитни, Уилсън неизбежно се настрои философски. Бартън беше казал, че всичко тук си остава винаги едно и също. Думите му изглеждаха още по-дълбоки сега, тъй като Бартън го нямаше и само паметта за него оставаше на това великолепно място. Уилсън се загледа към високите зелени гори и дълбоката, бавно течаща река, издълбала долината долу. Над главата му бързо прелитаха бели облачета.

Точно в този момент мислите му бяха насочени единствено към Хелена. Беше се опитвал да не се отдава много често на спомените за нея и в резултат на това сега на устните му заигра усмивка. Тя му липсваше. Хубаво му бе дори само да си мисли за нея. Запита се какъв ли е животът ѝ. Какъв ли е бил, поправи се той. Ако по някаква случайност бе все още жива, щеше да е много възрастна. Уилсън се запита дали е родила деца, дали се е омъжила и дали е била щастлива. Щеше да му е нужна много воля да не се разрови в архивите, за да научи историята ѝ. От една страна, не искаше да научава какво се е случило с нея. Така тя можеше да живее в спомените му като прекрасната и изумителна млада жена, с която бе имал привилегията да бъде по време на пътуването си в миналото.

Високо горе самотен орел описваше плавни кръгове в топлите течения над планината. Гледката напомни на Уилсън онова, което му бе казал Бартън: „Няма смисъл от подготовка за подобна мисия, ако главата ти не е на правилното място. Обучението не струва нищо, ако нагласата ти е лоша. Трябва да бъдеш позитивен през цялото време. Трябва да останеш в настоящия момент“.