Кристофър Райд - Последната императрица

Конете изминаха десетметровия тунел с равномерно чаткане на копита и накрая отново излязоха на проливния дъжд. След няколко минути преминаха по малък извит мост и продължиха през друга порта към източната част на Забранения град.

Всичко вървеше точно по план.

Докато тичаше през двора под силния дъжд, Уилсън със задоволство забеляза, че внушителната порта с осемдесет и една златни вериги е отворена. Според бележките към мисията точно тази врата заяждаше при намокряне и затова евнусите я оставяха отворена при проливни дъждове. Ако не го правеха, аленото дърво понякога се надуваше толкова, че цяла седмица портата оставаше затворена.

От другата страна на входа се намираше Дворът на върховната хармония, най-свещеното от всички церемониални места в Забранения град.

Уилсън подаде глава зад ъгъла и се озова срещу двама воини евнуси, които се криеха от лошото време под стряхата. Евнусите едва не тупнаха на земята от шок при вида на белия мъж, взиращ се в тях.

Мислите на Уилсън изведнъж се върнаха към седмиците тренировки с Лъ Дан. Шаолинският майстор прие с лекота шантавата информация за мисия Ездра.

- Знаех, че у теб има нещо, което ми е трудно да разчета - със спокойна усмивка рече той. - Не очаквах да си пътешественик във времето, но съм много доволен, че не губя ума си.

Уилсън тренираше по десет часа на ден и вечер се лекуваше. Под вещите напътствия на Лъ Дан уменията му по бойни изкуства се подобриха драстично, но въпреки това не беше овладял до съвършенство всички 108 движения от Залата на дървените хора. За това бяха нужни много години, дори с неговите изключителни способности за бързо учене.

- За да успее при каквото и да е предизвикателство - съветваше го Лъ Дан, - човек трябва да прави преценки. Онзи, който претърпява провал, е онзи, който не е взел предвид всичко. Пълната преценка води до победа. Непълната преценка означава поражение.

Уилсън изтегли меча си и се хвърли към двамата воини евнуси, преди да са успели да посегнат към оръжията си. Агресия внезапно го овладя и от устните му се изтръгна приглушен вик, докато мечът прерязваше гърлото на първия противник и се забиваше дълбоко в гърдите на втория. Когато извади острието от тялото, Уилсън трепереше от прилива на адреналин, а емоциите му бяха някак откъснати от него.

После затвори със скърцане гигантската врата, спусна тежкото метално резе и тръгна под дъжда през наводнения двор. Намираше се на най-свещеното място в цял Китай, в епицентъра на Забранения град, в самото сърце на китайската власт през последните близо петстотин години.

Отново проблесна мълния и Уилсън бе дарен с изумителната гледка на безброй потоци вода, спускащи се от трите церемониални платформи, наредени една до друга, бликащи от устите на стотиците мраморни дра- конови глави по парапетите. Той свали качулката на наметалото си и предпазливо пристъпи по мраморната рампа, а дъждът шибаше яростно челото и лицето му.

Пред него се появиха смътните очертания на най-важната сграда в цял Китай - Залата на върховната хармония. Дори в мъглата остана изумен от мащабите, майсторското изпълнение и прелестта на имперската постройка. През високите прозорци навън се лееше изкуствена светлина и той инстинктивно усети, че Рандъл Чен е вътре.

Докато вървеше към централния вход, Уилсън прибра меча в ножницата, извади пистолета от колана си и бутна с крак алената врата. Влезе от дъжда в относителната тишина на Залата на върховната хармония и се озова само на петнайсет метра от Рандъл Чен и на малко повече от императрица Цъ Си.

На лицето на Рандъл не се изписа изненада; всъщност това бе лицето на човек, който е очаквал появата му. За разлика от него императрицата беше шокирана от неканения гост и тялото ѝ трепна, докато отстъпваше крачка назад.

- Пътят ми до теб бе пълен с гибелни опасности - каза Уилсън, насочил пистолета в гърдите на Рандъл. От лицето и дрехите му се стичаше вода.

- Много време мина - отвърна Рандъл. Той внимателно остави картата на голямата алена маса, нарочно бавно пъхна ръце в противоположните ръкави на златната си роба и ги отпусна на корема си.

- Кой е този човек? - излая Цъ Си.

- Негов приятел - отвърна Уилсън на мандарински и добави на английски: - Рандъл, ти промени бъдещето и създаде проблеми на двама ни.

- Още изглеждаш все същият - меланхолично отбеляза Рандъл.

- Както и самият ти - отвърна Уилсън.

- Когато чух, че триста и петдесет войници са влезли в Пекин без съпротива, разбрах, че ти трябва да си причината. - Рандъл кимна. - И сега разбирам, че ти си в основата и на решителната защита на посолствата. Ще бъда честен... не е минал ден, през който да не мисля за теб. Когато някоя сянка се размърда в тъмното или някоя врата се затръшне от невидим вятър, често се питам дали ти не стоиш там.