Майкъл Ридпат - Последна сделка

— Какво искаш да кажеш?

— Кой от тях беше? Кой ни предаде? Гил Апълби? Франк Кук? Онази жена, как й беше името? Индиецът?

Бях впечатлен, че Крейг помни имената на хората, пред които бе направил презентацията на проекта си в началото на годината.

— Това беше съвместно решение на съдружниците. С консенсус.

Крейг рязко се извърна.

— Не ми разправяй тези дивотии! Дължиш ми истината поне за това. Казвай кой беше?

Беше прав. Дори лоялността към фирмата има своите граници. И наистина му дължах поне това.

— Франк Кук — отговорих аз.

— Мръсник! Шибан мръсник! — Крейг изумено завъртя глава.

— Крейг! — казах аз.

— Какво?

— Ти ще намериш парите.

— О, моля те. Преебахте ни, начукахте ни го така, че…

— Това е златна възможност за някой друг.

— О, да! Сигурно трябва да повярвам, че някой друг инвеститор ще ми скочи в скута с един тон пари, като разбере, че вие сте се оттеглили. Хайде, моля те!… — На лицето му бе изписано презрение.

— Можеш да опиташ. Ще ти дам възможно най-добрите препоръки.

— Да не би да вярваш, че някой ще се обади на теб? Не се ли сещаш, че който се заинтересува, ще позвъни на Франк Кук, и нали знаеш какво ще им каже този шибаняк?

Крейг беше прав. Франк щеше подробно да обясни защо „Ревиър“ се е оттеглила от сделката. Крейг ме гледаше — малките му сини очи горяха под смръщените му вежди, късата му коса беше щръкнала.

— Знаеш ли, повдига ми се от теб! Я се махай оттук!

— Крейг, бих могъл да помогна…

— Махай се! — изкрещя той.

Кимнах и си тръгнах. Минах покрай редицата гневни и озадачени лица отвън и излязох от сградата. А когато вратата се затвори зад гърба ми, се облегнах на стената и проклинайки Гил, „Ревиър“ и себе си, се заклех никога вече да не изпадам в подобна ситуация.

Когато се върнах в офиса, Даниел преглеждаше на компютъра си списък с цените на акциите. Той имаше рядката способност да възпроизвежда историята в движението на цените на акциите на дадена компания с години назад, само благодарение на това, че редовно ги следеше.

Даниел и аз практически не се познавахме от бизнес школата. Тогава знаех само, че е от добрите студенти и много обича да говори за собствените си инвестиции. Ако се съдеше по приказките му, в по-голямата си част те бяха изключително сполучливи. Даниел имаше магическата способност да предугажда изкупуването на компаниите дълго преди това да стане факт, както и да налучква капризите в предпочитанията на инвеститорите, работещи в сферата на технологиите. Не правеше тайна от амбицията си да натрупа милиони за нула време и смяташе, че именно фондовата борса е мястото, където може да постигне мечтата си. Имаше върховно доверие в способностите си на инвеститор, но беше крайно пресметлив, когато опреше до поемане на рискове.

Подобен човек добре се вписваше в „Ревиър“, а и на него, изглежда, му допадаше да се занимава с рисково инвестиране, защото, както ми довери веднъж, това му давало добра информация за пазара и смятал, че може да направи добри пари.

— Крейг не беше щастлив, нали? — попита той, като вдигна поглед от листа пред себе си. — Опита ли се да те убие?

— Почти — признах аз.

— Наложи ли се да използваш за самоотбрана нещо от наученото в армията?

— Не, Даниел. Просто стоях и се мъчех да запазя хладнокръвие. Мисля, че успях.

— И какво ще правиш сега? — обади се Джон.

Тръшнах се на стола си.

— Не знам.

— Чай? — погледна ме Джон.

— Благодаря.

Той излезе и след малко се върна с чаша чай за мен и сложна смеска от мляко с кафе за себе си.

— А за мен? — възмути се Даниел.

Джон се плесна по челото:

— Дявол да ме вземе! Пак забравих!

Джон надникна над рамото на Даниел към списъка с котировки на екрана.

— Четиридесет и три и една четвърт, така ли?

Знаехме какво търси да види. Малкото невзрачно число, вълнуващо всички в „Ревиър“ всеки ден. Котировката на „Био-уан“.

— Пълзи нагоре — отбеляза Даниел.

Джон взе от бюрото си куп хартия и го стовари върху бюрото на Даниел:

— Наслаждавай се!

Беше така наречената „студена поща“: предложения, получени по пощата от широкия свят на побъркани изобретатели и завеяни мечтатели. В компютърната ни система съществуваше още и така наречената „виртуална поща“ — всичко, получено по е-пощата.

— Но няма да ги чета — простена Даниел. — Установил съм, че писмата, с които отказваме, се получават много по-вежливи, когато не съм чел онова, на което отказвам.