Майкъл Ридпат - Последна сделка

Двамата ми колеги се върнаха от оперативката.

— Теб да не са те налегнали мисли за самоубийство? — попита ме Даниел, като хвърли бележника си на бюрото до прозореца. Нисък, слаб, тъмнокос и блед, той беше най-агресивният, а вероятно и най-умният от трима ни. — Когато ти кажат „не“, това означава „не“ — не си ли го разбрал още?

Свих рамене.

— Представям си как се чувстваш — каза Джон и сложи ръка на рамото ми. — Та те направо те смляха.

— Така излиза.

Той включи компютъра си.

— И все пак мисля, че си прав. Като кажеш, че ще направиш нещо, трябва да го направиш. — И ми се усмихна приятелски.

— Глупости! — изръмжа Даниел. — Арт е прав. Винаги трябва да правим само онова, в което има финансова логика. Нали за това ни плащат хората, които внасят парите си в нашите фондове.

Не му обърнах внимание. Да спориш с Даниел по въпроси, опиращи до морала, беше пълна загуба на време. Този човек персонифицираше концепцията „пазарните сили като религиозна система“. Ако цената на нещо се вдигне, това е добре, ако падне — значи е лошо. И двамата бяхме постъпили тук направо от Харвард, където независимо от задължителните курсове по пазарна етика бяхме индоктринирани с достатъчно академични основания за примата на пазарния механизъм като морален инструмент. Не че беше необходимо някой да учи точно Даниел на това — той си беше вярващ по рождение.

Джон обаче бе съвсем различен. Висок и атлетичен, с кестенява коса в миши нюанс и големи сини очи, той изглеждаше по-млад от трийсетте си години. И имаше най-дълъг стаж в „Ревиър“ от трима ни. Баща му — Джон Чалфонт старши — беше един от най-богатите американци. Беше направил от „Чалфонт Контролс“ корпорация, оценявана на милиарди долари, и от двайсетина години редовно се появяваше на страниците на бизнес изданията, за да провъзгласи оттам възгледите си върху трудолюбието на американеца, корупцията сред политиците и нечестната чуждестранна конкуренция.

Джон младши обаче не гледаше с добро око нито на скъсването от работа, нито на парите, и икономично бе положил минимума усилия, необходими, за да влезе в престижен колеж на Източния бряг, а после и в бизнес школата. Единствената му амбиция, изглежда, беше да води обикновен живот, ако може без главоболия, което — като се имаше предвид кой беше баща му — не бе никак лесно за постигане. Постъпването в „Ревиър“ бе поуспокоило баща му. Един път Даниел бе казал, че Джон няма да се задържи във фирмата — не се интересувал от парите. Даниел вероятно беше прав. Но Джон съвсем компетентно правеше всичко, което влизаше в задълженията му, и беше много трудно да намериш в него нещо, което да ти попречи да го харесваш. Вършеше много работа за Франк, който също нямаше нищо против него.

— Какво ще правиш сега? — попита ме той.

Въздъхнах. Този въпрос не ми излизаше от главата, откакто бях напуснал оперативката.

— Не знам. Мисля да напусна.

— Недей, Саймън — намеси се Даниел. — Говоря ти съвсем сериозно. Подобни дивотии стават всеки ден. Могат да се случат навсякъде, независимо къде работиш. Това че Франк тази сутрин е в гадно настроение, не означава, че се налага да сложиш край на кариерата си. Всъщност какво му беше наистина? Никога не съм го виждал толкова вкиснат.

— И аз. Ти какво мислиш, Джон?

— Не знам — замислено каза той. — Нещо го гризе.

При нормални обстоятелства Франк със сигурност би ме подкрепил. Дори ако не беше съгласен с моите заключения, той щеше да намери начин деликатно да ме насочи в правилната според него посока и в никакъв случай нямаше да изчаква мига на максимално унижение.

Дали не беше защото ни бе видял с Даян? Това бе единственото логично обяснение. Франк обожаваше дъщеря си и много се грижеше за нея. Може би прекалено много.

Телефонът ми иззвъня. Беше Гил.

— Саймън, искам да поговорим утре сутринта. Да кажем в девет? — Гласът му беше съвсем приятелски.

— Гил, ако може да поговорим веднага…

— Не е нужно — прекъсна ме Гил. — Утре сутринта, за да имаш време да помислиш за случилото се. Окей? В девет.

Тонът му не оставяше място за спор, а и решението му бе разумно.

— Добре, ще дойда.

— Гил ще ти даде шанс да се измъкнеш от ситуацията — обади се Даниел. — Използвай го.

— Ще видим. — Взех папката за „Нет коп“ от бюрото си и се опитах да се съсредоточа върху нея.

— Нещо по-интересно през уикенда, Даниел? — попита Джон.

— Да — отговори Даниел. — Ходих във Фоксудс. Играх блекджек цялата нощ в събота и на излизане бях с хиляда долара в плюс. Какво повече му трябва на човек? А ти?