Майкъл Ридпат - Последна сделка

— Нищо толкова възбуждащо. Бях на изложба на Моне в Музея на чуждестранното изкуство. Много е хубава. Трябва да я видиш.

— Запиши ме! — каза Даниел.

— Даниел, ти влизал ли си някога в галерия на изкуството? — поинтересувах се аз.

— Естествено. Когато бях малък, родителите ми ме заведоха в някакъв музей в Париж. Повърнах върху скулптура на мъж и жена в интимна поза. Майка ми беше убедена, че невинното ми съзнание не е могло да понесе непристойната композиция. Според мен се дължеше на глътката перно, която бях глътнал на обяд, без да ме видят. Получи се много конфузно. Изглежда, музеите не ми понасят.

— Сигурен съм, че е така — изсумтя Джон.

Телефонът ми иззвъня пак. Този път беше обаждане отвън.

— Би ли поел разговора, Джон.

Той натисна бутона и вдигна слушалката. Изслуша каквото му казаха, вдигна поглед към мен и изрече беззвучно само с устни „Крейг“. Поклатих глава.

— Съжалявам, Крейг, в заседание е… Може да продължи целия ден. Не, не знам за какво става дума… О, разбира се, че ще ти се обади, когато има новини. Дочуване.

— Благодаря — казах аз, когато той затвори. — Крейг ще звъни целия ден. Имате ли нещо против да поемате разговорите ми?

— Ние да поемаме твоите разговори? — изненада се Даниел. — Не можем да направим това. Трябва да сложим дежурен на телефона ти. Има една агенция — ще им се обадя и ще ти пратят временна секретарка. Каква предпочиташ? Червенокоса? Блондинка? Да вземем блондинка, а?

— Ти ще се справиш прекрасно, Даниел — охладих го аз.

Отново забих поглед в папката с документацията на „Нет коп“. Бях казал на Гил, че не мога да изпълня решението му, но това решение беше взето и трябваше да приема този факт. Не можех да го оставя на някой друг в „Ревиър“, а още по-малко можех да оставя някой безцеремонен адвокат да съобщи на Крейг. Трябваше да го направя сам — очи в очи, това поне му дължах.

„Нет коп“ беше разположена в съвременен индустриален парк в Хемлок Гордж — малка гориста долина при отбивката от шосе 128 за Уелсли. Цялата компания всъщност представляваше зала, натъпкана с инженери, разпределени из преградени отделения, на първия етаж на ниска кафява административна сграда. Влязох — единствената секретарка на фирмата Джина ми махна — и се огледах за Крейг. На този етап по проекта цялата работа се вършеше на компютри. В едната половина на стаята бяха хардуерните специалисти, в другата — софтуерните. Това всъщност бяха две съвсем различни групи хора, говорещи на напълно различни компютърни езици: хардуеристите използваха Verilog, а софтуеристите — C++. За Крейг бе важно тези две групи да работят съвместно. Това ставаше възможно благодарение на малък екип от „двуезични“ инженери, седящи в средата на залата в компанията на красив златен ретривър на име Джава.

Доста от хората бяха на средна възраст, а някои дори бяха побелели. Крейг обичаше да наема опитни хора, доказани специалисти — онези вече задомени, но още ентусиазирани пионери от 80-те, които имат жени, деца и малко повече здрав разум в главите си.

Екипът беше добър. Страхотен екип, според Крейг. Хора, тръгнали от нулата и успели да постигнат за половин година повече, отколкото бяха направили за две години развойните отдели на големите компании.

Човекът, когото търсех, пишеше с главозамайваща скорост на бяла дъска, монтирана в ъгъла. Блестящата гладка повърхност беше покрита с кутийки и стрелки, свързани в озадачаващ комплекс. Крейг завърши обяснението си с голяма въпросителна, изрисувана с толкова чувство, че маркерът в ръката му едва не се счупи. Публиката му се състоеше от двама инженери: индиец с брада и грамаден мъж със свободна жълта тениска и коса, която може и да бе оредяла отпред, но се спускаше на гърба му като водопад.

Прекосих залата и леко се изкашлях.

Крейг се обърна.

— Здрасти, Саймън. Как си? — Макар да бе завършил Масачузетския технологически институт, той стриктно се придържаше към един от поне дузината бостънски акценти. Усмихваше се широко, явно доволен да ме види. Може и така да беше.

— Добре съм, Крейг. А ти как си? — неспокойно отговорих аз.

— Е, кога получаваме мангизите?

— Точно за това исках да поговорим. Има проблем.

— Проблем ли? Какъв проблем?

Двамата слушатели на лекцията му ни наблюдаваха с нескриван интерес. Всъщност усещах с гърба си погледите и на всички останали в залата.

— Не може ли да поговорим в кабинета ти?

Крейг застина и се огледа.